© 2014 Фондация Урантия
| Документ 86. Ранната еволюция на религията |
Индекс
Множествена версия |
Документ 88. Фетиши, талисмани и магия |
87:0.1 КУЛТЪТ към духове се формира като средство за защита от нещастия; първобитните религиозни обреди на този култ възникнаха поради страха от несполуки и необичайния страх от мъртвите. Нито една от тези ранни религии нямаше каквото и да е отношение към признаването на Божествата или почитането на свръхестественото; такива обреди бяха основно негативни, насочени към това, да се избегнат, изгонят или принудят духовете. Култът към духовете беше само застраховка от нещастия; той нямаше никакво отношение към приноса, който се прави с оглед на по-висок приход в бъдеще.
87:0.2 В продължение на дълго време човекът водеше ожесточена борба с култа към духове. Нищо в историята на цивилизацията не е способно да предизвика по-голямо съжаление, отколкото видът на човек, станал жалък роб пред страха от призраци. Именно от раждането си този страх на човечеството встъпи в пътя на религиозната еволюция. Човешкото въображение напусна брега на своето “аз” и сега вече не хвърля котва, докато не стигне до представата за истинското Божество, истинския Бог.
87:1.1 Смъртта предизвикваше страх затова, защото означаваше освобождаване на поредния дух от неговото физическо тяло. Древните хора правеха всичко възможно, за да предотвратят смъртта, да избавят себе си от необходимостта да се борят с още един дух. Те се стремяха на всяка цена да принудят духа да напусне мястото на смъртта и да се отправи в задгробния свят. Най-силен страх духовете предизвикваха в периода между своята предполагаема поява в момента на смъртта и последващото отпътуване към своята родина, което беше смътна и примитивна представа за псевдонебесата.
87:1.2 Макар че дивакът даряваше духовете със свръхестествени способности, той едва ли ги смяташе за притежатели на свръхестествен разум. Хората прибягваха към различни хитрости и уловки в опита си да изиграят и заблудят духовете. Цивилизованият човек и досега възлага големи надежди на това, че външната набожност ще може по някакъв начин да излъже даже всезнаещото Божество.
87:1.3 Първобитните хора се опасяваха от болести, тъй като виждаха, че болестта нерядко е предвестник на смъртта. Ако на племенния шаман не се отдадеше да излекува страдащия човек, болния обикновено го пренасяха от семейното жилище в друго, по-малко, или го оставяха да умре в самота на открит въздух. Домът, в който някой умираше, обикновено биваше унищожаван, а когато това не станеше, такъв дом винаги го заобикаляха. Този страх пречеше на древния човек да издига по-големи жилища; той също така осуетяваше и строителството на постоянните селения и градове.
87:1.4 Когато член на клана умираше, диваците по цяла нощ бодърстваха, разговаряйки помежду си, тъй като се опасяваха, че ако заспят близо до трупа, те също могат да умрат. Заразяването от трупа утвърждаваше страха пред покойниците и всички народи — в един или друг период, използваха сложен обряд, предназначен да очисти човека след контакта с покойния. Древните хора вярваха, че на трупа трябва да се осигури светлина; тялото на покойника никога не го оставяха на тъмно. В двадесети век край починалите както и преди горят свещи и хората и досега стоят край смъртния одър. Така наричаният цивилизован човек едва ли е изгонил страха от своята философия на живота.
87:1.5 Но независимо от целия свой страх хората както преди се стремяха да излъжат духовете. Ако жилището, където умираше човек, не биваше унищожено, то трупа го изнасяха през отвор в стената, но в никакъв случай не през вратата. Тези мерки за безопасност се вземаха, за да объркат духа и да не му позволят да остане, и да се предпазят от неговото връщане. Освен това участниците в траурната церемония се връщаха от погребението по друг път, за да не може духът да ги последва. Връщането назад и множеството други начини се използваха, за да попречат на духа да се върне от гроба. За да излъжат духа, членовете на противоположните полове често си сменяха дрехите. Траурните дрехи трябваше да изменят външността на живите, а по-късно — да отдадат дан на уважение към мъртвия и така да удовлетворят исканията на духовете.
87:2.1 Негативната програма за умиротворяване на духовете се появи в религията дълго преди позитивната програма за сдържане на духовете и отнасянето към тях с молби. Първите актове на поклонение бяха призвани да защитят и не бяха израз на почитание. Съвременният човек смята за разумно да се застрахова от пожар; така и за дивака висшата мъдрост се заключаваше в това, да се застрахова от навличаните от духове нещастия. Стремежът да се осигури тази защита се изразяваше в методи и обреди, използвани в култа към духовете.
87:2.2 В древността хората вярваха в това, че най-голямото желание на духа е най-скорошното му “изгонване”, за да може спокойно да се отправи в задгробния свят. Всяко погрешно действие или нарушаване на процедурата, допуснато от живите при изпълнението на ритуала по изгонването на духа, неизбежно пречеше на прехода на духа в света на призраците. Смяташе се, че това не се харесва на духа, и разгневеният дух се представяше като източник на бедствия, несполуки и нещастия.
87:2.3 Погребалната церемония възникна от стремежа на човека да принуди душата-призрак да отиде в бъдещата си обител, а заупокойната проповед от началото се предназначаваше да разкаже на новия дух как да попадне там. Съществуваше обичай да се оставят в гроба или близо до него храна и дрехи, необходими за неговото пътешествие. Диваците смятаха, че “изгонването на духа” с цел да го принудят да напусне околностите на гроба трае от три дни до година. Ескимосите и досега вярват в това, че душата пребивава редом с мъртвото тяло три дни.
87:2.4 След смъртта съблюдаваха мълчание или оплакваха покойника, за да не привличат духа назад към къщи. Обичайната форма на оплакване бяха самоизтезанията — нанасянето на телесни рани. Много просветители безрезултатно се опитваха да сложат край на това. Смяташе се, че съблюдаването на пост и другите форми на самоотречение са в угода на духовете, които получават удоволствие от неприятностите, постигнали живите в преходния период, когато духовете се крият наблизо, преди да се отправят в задгробния свят.
87:2.5 Дългите и чести периоди на бездейност в течение на траура по мъртвия бяха едно от основните препятствия за развитие на цивилизацията. Всяка година седмици и даже месеци минаваха буквално напразно в непродуктивно и безполезно оплакване на покойниците. Поканата на погребението на професионални оплаквачки показва, че оплакването беше ритуал, а не израз на скръб. Съвременните хора могат да оплакват покойния от уважение към него или от чувството на тежка загуба, но древният човек го правеше от страх.
87:2.6 Имената на покойниците никога не се произнасяха на глас. Нещо повече, често те се изключваха от езика. Тези имена ставаха табу, което беше причина за постоянно обедняване на езиците. В края на краищата това доведе до разпространението на евфемизми и образни изрази, като “името или деня, които никога не се споменават”.
87:2.7 В древността хората се стремяха на всяка цена да се избавят от духа и затова му предлагаха всичко, което може да се пожелае в течение на живота. На духа му бяха нужни жени и слуги; осигуреният дивак разчиташе на това, че като минимум една жена-робиня ще бъде погребана жива заедно с него. В съответствие с по-късния обичай жената се самоубиваше на гроба на мъжа. Ако умираше дете, то майката, лелята или бабата често ги удушаваха, за да може възрастният дух да съпровожда духа на детето и да се грижи за него. И тези, които по такъв начин се отказваха от живота, обикновено правеха това доброволно; действително, ако биха нарушили обичая, страхът да не разгневят духа би лишил техния живот даже от тези немного радости, които бяха достъпни за първобитните хора.
87:2.8 Като правило голяма група хора ги екзекутираха за съпровождане на покойния вожд; робите ги убиваха, когато умираше техният господар, за да могат да му служат и в света на призраците. На остров Борнео и досега се придържат към този обичай: робите ги убиваха с копия, за да могат като духове да тръгнат на път заедно със своя стопанин. Смяташе се, че духовете на хора, умрели от насилствена смърт, са доволни, когато техни роби стават духовете на техните убийци; тази представа подтикваше хората да ловуват за глави.
87:2.9 Смяташе се, че на духовете им харесва миризмата на храна; в древността подаванията на храна на погребения бяха повсеместна практика. Примитивната молитва се заключаваше в това, че преди да се пристъпи към трапезата, трябва да се хвърли малко храна в огъня за задоволяване исканията на духовете при едновременно мърморене на магически заклинания.
87:2.10 Хората вярваха, че покойниците ще се възползват от призраците на принадлежащите им приживе оръдия на труда и оръжия. Да счупиш предмета, значеше да го “убиеш” и така да пуснеш неговия призрак за служене в света на духовете. Жертваха също така и имущество, което запалваха и закопаваха. В древността щетите от погребенията бяха огромни. По-късните раси изготвяха хартиени макети и рисунки, жертвайки ги вместо истинските предмети и хора. Огромна крачка напред в развитието на цивилизацията беше направена, когато вместо запалване и погребване на собствеността започнаха да я предават по наследство. Индианците ирокези проведоха много реформи за намаляване на свързаните с погребенията щети. Запазването на собствеността им позволи да станат най-могъщите от северните червени хора. Смята се, че съвременният човек не се бои от духове, но властта на обичая е силна: много земни богатства и досега отиват по ритуали и погребални обреди.
87:3.1 Развитието на култа към духове неизбежно доведе до поклонение пред предците, тъй като то стана свързващо звено между обикновените призраци и по-висшите духове — предвестници на боговете. Ранните богове бяха просто отишли си хора, спечелили слава приживе.
87:3.2 Първоначално поклонението пред предците беше по-близо до страха, отколкото до поклонението, но такива вярвания несъмнено спомагаха за по-нататъшното разпространяване на страха пред духовете и поклонението пред тях. Привържениците на древните култове на поклонение пред предците се бояха даже да се прозинат, за да не пуснат в този момент в своето тяло зловреден дух.
87:3.3 Традицията да се осиновяват деца възникна от стремежа да се осигури увереност в това, че след смъртта ще има кой да извършва приношения в името на покоя и благополучието на душите. Дивакът живееше в страх пред духовете на своите съплеменници и прекарваше свободното си време, подготвяйки безопасното поведение за своя собствен дух след смъртта.
87:3.4 Повечето племена отбелязваха празник на всички души най-малко веднъж годишно. Римляните имаха ежегодно дванадесет такива празника заедно със съпровождащите ги церемонии. Половината от всички дни в годината се посвещаваха на всевъзможни ритуали, свързани с тези древни култове. Един от римските императори се опита да реформира този обичай, намалявайки броя на празничните дни в годината до 135.
87:3.5 Култът към духове постоянно се усъвършенстваше. Тъй като се смяташе, че духовете се издигат от стадия на несъвършеното битие на по-висока степен, то развитието на култа съответно доведе до поклонение пред небесните духове и даже богове. Но, независимо от различните вярвания в по-висши духове, всички племена и раси някога вярваха в призраци.
87:4.1 Страхът пред духове беше източник на цялата световна религия; с векове много племена се придържаха към древната вяра в духове от един тип. Те учеха, че ако призракът е предразположен — човека го съпътства сполука, а ако е разсърден — го постига нещастие.
87:4.2 С развитието на култа, основан върху страх пред духовете, се появи представа за духовете от по-висок порядък — духове, които е невъзможно да се отъждествят с някой конкретен човек. Това бяха висши, прославени духове, напуснали света на призраците и издигнали се в света на Духа.
87:4.3 Представата за съществуването на два типа духове постепенно се разпространи в целия свят. Този нов дуалистичен спиритизъм не се наложи да бъде предаван от едно племе на друго — той възникна самостоятелно по целия свят. По своето въздействие на развиващия се еволюционен разум силата на някаква представа се съдържа не в неговата реалност или разумност, а в неговата ясност и възможности за всеобщото, бързо и просто използване.
87:4.4 Още по-късно във въображението на човека се появи представата за добри и зли свръхестествени сили; някои призраци никога не се издигаха до нивото на добрите духове. Ранният моноспиритизъм, основан на страха пред духовете, постепенно се превръщаше в дуалистичен спиритизъм — нова представа за неизмеримото управление на земните дела. Накрая за сполука или несполука започнаха да разглеждат действието на съпътстващите сили. От тези два типа за по-активен и многочислен се смяташе този, който носеше нещастия.
87:4.5 Окончателно формирайки се, доктрината за добрите и зли духове стана най-разпространеното и устойчиво от всички религиозни вярвания. Този дуализъм представляваше огромен религиозно-философски прогрес, тъй като той позволяваше на човека да обясни както сполуката, така и несполуката и едновременно да вярва в свръхматериалните същества, които бяха поне донякъде последователни в своето поведение. От духовете можеха да се очакват добри или зли постъпки; за разлика от ранните представи за призраците, присъщи на моноспиритизма на най-примитивните религии, тях не ги смятаха за намиращи се изцяло под властта на емоциите. Накрая за въображението на човека станаха достъпни свръхматериалните сили, които бяха логични в своето поведение, което се яви едно от най-знаменателните открития на истината за цялата история на еволюцията на религията и развитието на човешката философия.
87:4.6 При все това еволюционната религия заплати огромна цена за концепцията на дуалистичния спиритизъм. Древната философия на човека можеше да съвмести постоянството на поведението на духовете с превратностите на земната съдба само за сметка на постулирането на два вида духове — добри и зли. И макар че съответното вероучение позволи на човека да съгласува тази игра на случая с представите за неизменните свръхматериални сили на цялото космическо единство, на боговете на еволюционната религия обикновено се противопоставяха силите на мрака.
87:4.7 Трагедията на всичко това се заключаваше в това, че във времената, когато тези идеи се вкореняваха в примитивното съзнание на човека в целия свят, в действителност не съществуваха зли и внасящи раздор духове. Такова прискръбно положение се наложи едва след бунта на Калигастия и продължи само до Петдесетница. Представите за добро и зло като за равни космически начала са крайно характерни даже за човешката философия на двадесети век. Мнозинството урантийски религии и досега носят на себе си това родилно петно от културата на отдавна отминалите дни — периода на появата на култа към духове.
87:5.1 Първобитните хора предполагаха, че духовете и призраците притежават неограничени права и нямат никакви задължения. Смяташе се, че духовете виждат в човека създание, обременено с многобройни задължения и лишено от каквито и да било права. Струваше им се, че духовете гледат с презрение на човека, който вечно не се справя със своите духовни задължения. На човечеството беше свойствено да вярва, че духовете облагат човечеството с постоянна дан, изисквайки слугуване като заплащане за невмешателството в хорските дела, и най-малкото непровървяване приписваха на действията на духове[1]. Древният човек дотолкова се боеше от някакъв пропуск, че след принасянето на жертви на всичките известни му духове извършваше още един ритуал — за “неведомите богове” — само за да може напълно да се обезопаси.
87:5.2 И, ето, вместо простия култ на призраците идват обредите на по-прогресивния и относително сложен култ на духовете-призраци — служенето и поклонението на по-висши духове, формирал се в примитивното въображение на човека. Религиозните обреди трябва да вървят в крак с еволюцията и духовния прогрес. Развиващият се култ представляваше само изкуство по самоосигуряване по отношение на вярата в свръхестествени същества, самоадаптацията и духовната среда. Промишлените и военни организации бяха средства за адаптация към естествената и социална среда. Подобно на това, както бракът възникна за удовлетворяване на потребностите на разнополовите същества, така и религиозната организация се появи в отговор на вярата във висши духовни сили и духовни същества. Религията представлява адаптацията на човека към своите илюзии относно тайните на случая. Страхът пред духове и последващото поклонение пред тях се използваха като гаранция спрямо нещастия, като метод за постигане на процъфтяване.
87:5.3 В представите на дивака добрите духове се занимават със своята работа, почти нищо не изисквайки от хората. Именно на злите призраци и духове се налага да бъдат държани в благодушно разположение. Съответно първобитните народи отделяха много повече внимание на злите призраци, отколкото на милосърдните духове.
87:5.4 Смяташе се, че особено дразнещо действаха завистливите и зли духове на преуспяващия човек чрез друг човек или с помощта на урочасване[2]. В тази част на култа, която беше свързана с отклоняване от коварните замисли на духа, много внимание се отделяше на техниката на лошите очи. Страхът от урочасване стана почти всемирно явление. Красивите жени носеха воал за защита от урочасване; впоследствие и много жени, желаещи да ги смятат за красиви, започнаха да носят воал[3]. Поради страх пред злите духове децата рядко излизаха от къщи след настъпването на мрака и древните молитви винаги включваха молбата “избави ни от лоши очи”.
87:5.5 В Корана има цяла глава, посветена на лошите очи и магическите заклинания — в тях дълбоко вярваха и евреите. Целият фалически култ възникна като защита от урочасване. Репродуктивните органи се смятаха за единствения фетиш, който може да защити от урочасване. Лошите очи породиха първите суеверия, засягащи вътреутробните родилни петна при децата, майчинските белези — и в своето време този култ беше практически повсеместен.
87:5.6 Завистта е дълбоко вкоренило се в човека качество; затова първобитният човек го приписваше на своите ранни богове. И доколкото в миналото човекът се опитваше да излъже призраците, скоро той започна да заблуждава духовете. Той казваше: “Щом духовете завиждат на нашата красота и благополучие, ние ще загрозяваме себе си и ще се изказваме пренебрежително за своя успех.” Затова в древността смиреността не беше принизено “аз”, а опит да бъдат изиграни и измамени завистливите духове.
87:5.7 За да не събуждат в духовете завист към благополучието на хората, обсипваха с проклятия талисман, любима вещ или човек. Така се появи обичаят да се намали значението на приветствените забележки по адрес на семейството или по свой собствен адрес, което постепенно се превърна в скромността, сдържаността и учтивостта, присъщи на културния човек. По тази причина беше прието да изглеждаш некрасив. Красотата извикваше в духовете завист; тя издаваше позорната човешка гордост. Дивакът искаше да има некрасиво име. Този аспект на култа беше огромна пречка за развитието на изкуството. Заради него светът в течение на дълго време оставаше унил и неугледен.
87:5.8 При култа на духовете животът беше в най-добрия случай хазартна игра, резултат от управлението на духовете. Бъдещето на човека беше плод на неговите усилия, трудолюбие или талант само в тази степен, в която те можеха да се използват за въздействие над духовете. Ритуалите по умиротворяване на духовете като тежко бреме лягаха на човека, правейки живота уморителен и фактически непоносим. От век на век, от поколение на поколение един народ след друг се опитваше да усъвършенства тази доктрина на висшите призраци, но все още нито едно поколение не се решаваше напълно да се откаже от нея.
87:5.9 Намеренията и желанията на духовете се изучаваха с помощта на знамения, оракули и знаци. Такива съобщения, изпращани от духове, се тълкуваха посредством предсказания, прорицания, магии, “съд Божий” и астрология. Целият култ беше система, призвана да умиротвори, удовлетвори и да се откупи от духовете с помощта на този замаскиран подкуп.
87:5.10 Така се установи новата и развита световна философия, включваща три понятия:
87:5.11 1. Дълг: това, което е необходимо да се прави за поддържане на благоприятно — или поне неутрално — разположение на духовете.
87:5.12 2. Добро: правилното поведение и ритуали, предназначени за активното привличане на духовете на своя страна.
87:5.13 3. Истина: правилно разбиране на духовете и съответното поведение по отношение на тях — а следователно и по отношение на живота и смъртта.
87:5.14 Древните хора се стремяха да узнаят своето бъдеще не само от едното любопитство: те искаха да предотвратят нещастието. Предсказанията бяха само опит да избегнат неприятностите. В тези времена сънищата се смятаха за пророчески, а във всичко необичайно се виждаше знамение. Даже днес цивилизованите народи упорито вярват в знаци, знамения и прочее останки от суеверията, характерни за развитието на древния култ към духовете. Бавно, много бавно на човека предстои да се откаже от тези методи, с помощта на които той така дълго и така мъчително се издигаше по еволюционните стъпала на живота.
87:6.1 Когато човекът вярваше само в призраци, религиозният ритуал беше по-личен, по-малко организиран, но с появата на вярата във висши духове възникна потребността от “възвишени духовни методи” на отношението към тях. Този опит да се усъвършенства и развие методът на умилостивяване доведе непосредствено до създаването на средства за защита от духове. Човекът наистина се чувстваше безпомощен пред лицето на безконтролните сили, действащи в земния живот, и чувството за непълноценност го тласкаше в търсене на компенсираща адаптация — метода, който би помогнал да се повишат шансовете на човека в неговата неравна схватка с Космоса.
87:6.2 В зората на този култ стремежът на човека да повлияе на действията на призраците се свеждаше до умилостивяване, до опити да се откупи от злополуките за сметка на подкуп. Когато развитието на култа към призраците доведе до представата за добри и зли духове, тези ритуали придобиха по-позитивен характер — появи се стремеж да се сдобие със сполука. Създадената от човека религия сега вече не беше толкова негативистична, при което човекът не се задоволяваше само с единия стремеж да спечели сполука: скоро той започна да строи планове, с помощта на които можеха да бъдат склонени духовете към сътрудничество. Религиозният човек вече не се чувстваше беззащитен пред лицето на безкрайните изисквания на призраците — фантоми на собственото му въображение; дивакът започна да измисля средства, с помощта на които можеше да повлияе на действията на духовете и да ги подбуди към сътрудничество.
87:6.3 Първите опити на човека да защити себе си бяха насочени против призраците. С течение на времето живите започнаха да измислят методи за съпротива спрямо мъртвите. Бяха разработени много техники за плашене и изгонване на призраци, сред които могат да бъдат отделени следните:
87:6.4 1. Отсичане на главата и вързване на телата в гроба.
87:6.5 2. Засипване с камъни на жилището на покойника.
87:6.6 3. Кастрация или пречупване на краката на трупа.
87:6.7 4. Погребване под камъни — един от източниците на съвременните надгробни паметници.
87:6.8 5. Кремация — по-късно изобретение за предотвратяване на неприятностите, навличани от духовете.
87:6.9 6. Изхвърляне на телата в морето.
87:6.10 7. Оставяне на телата да ги изядат дивите животни.
87:6.11 Хората вярваха, че духовете ги тревожи и плаши шум; виковете, звънците и барабаните ги изгонваха от живите. Тези древни методи и досега се запазват в обичая “бдение” при гроба. За пропъждане на нежелани духове се използваше миризмата от лошо миришещо вариво. Изготвяха се отвратителни изображения на духове: виждайки себе си, духовете трябваше бързо да избягат. Смяташе се, че кучетата притежават способността да чувстват приближаването на призраците и да предупреждават за това със своя лай, а петлите започват да кукуригат. Ветропоказателите с формата на петел дължат своята поява на това суеверие.
87:6.12 За най-добра защита от призраци се смяташе водата. Предпочитание се отдаваше на святата вода — тази, в която измиваха краката си жреците. Както огънят, така и водата се смятаха за непреодолими прегради за призраците. Древните римляни три пъти обикаляха трупа с вода; в двадесети век тялото го напръскват със светена вода, а умиването на ръцете на гробището, както и преди, е еврейски обряд. По-късно кръщението стана част от обряда умиване; първобитните къпания бяха религиозен обряд[4]. Едва в последно време къпането стана санитарна практика.
87:6.13 Но човекът не спря до изгонването на духовете: скоро с помощта на религиозните ритуали и други методи той се опита да принуди духовете да действат. Заклинанието беше използване на един дух за подчиняване или изгонване на друг. Същата тактика се използваше за плашене на призраците и духовете. Съществуващата в дуалистичния спиритизъм представа за добрите и злите сили даде на човека прекрасна възможност да се опита да сблъска тези сили една с друга, тъй като ако силният човек можеше да победи слабия, то могъщият дух със сигурност можеше да вземе връх над слабия призрак. Проклятията, произнасяни от първобитните хора, представляваха форма на принуда, предназначена за внушаване на благоговеен страх от низшите духове. По-късно този обичай се разпространи в произнасяне на проклятия над враговете.
87:6.14 В течение на дълго време се смяташе, че връщайки се към обичаите, създадени от по-древни нрави, можеш да принудиш духовете и полубоговете да извършат желаните действия. Същата грешка допуска и съвременният човек. Вие се отнасяте един към друг, използвайки прост, ежедневен език, но започвайки да се молите, се връщате към по-древния стил на другото поколение — така наричания церемониален стил.
87:6.15 С това се обясняват многобройните случаи на завръщане към религиозните обреди от сексуален характер, например, към храмовата проституция. Такива връщания към първобитните обичаи се смятаха за защита от много беди. В съзнанието на простодушните народи подобни действия бяха напълно лишени от това, което съвременните хора биха нарекли промискуитет.
87:6.16 След това дойдоха ритуалните обещания, след които се появиха религиозните обети и свещени клетви[5]. Повечето такива клетви се съпровождаха със самоизтезаване и самоосакатяване, а по-късно — с пост и молитва[6]. Впоследствие за сигурен метод на принуда започнаха да смятат самопожертвуванието, особено отказа от полов живот. Така първобитният човек още на ранния етап на развитие стигна до ясно изразен аскетизъм в своята религиозна практика, вярвайки в ефективността на самоизтезанието и самоотречението като ритуали, способни да принудят неразположените духове да действат благоприятно в отговор на всичките му страдания и лишения.
87:6.17 Съвременният човек вече не се опитва открито да принуждава духовете, макар че все още проявява склонност да се пазари с Божеството. Той и досега се кълне, чука на дърво, заключва се с пръсти и съпровожда с плюване някоя изтъркана фраза, която някога беше магическо заклинание.
87:7.1 Жизнеспособността на култовия тип социална организация се обясняваше с това, че той даде символиката, необходима за запазване и поощряване на моралните възгледи и религиозните устои. Култът израсна от традициите на “древните кланове” и беше увековечен като призната институция; всички кланове изповядват някаква разновидност на култа. Всеки въодушевяващ идеал се стреми да придобие увековечаваща го символика — да намери метод за проява в културата, който би му осигурил съществуване и би разширил възможностите за неговата реализация. И култът постига това за сметка на поощряването и удовлетворяването на чувствата.
87:7.2 Още от зората на цивилизацията всяко привлекателно движение в социалната култура или развитие на религията създаваше ритуал, символичен обряд. Колкото по-малко осъзнато беше развитието, довеждащо до появата на ритуал, толкова по-силно той привързваше към себе си своите привърженици. Култът запазваше възгледите и удовлетворяваше емоциите, но той винаги беше най-голямото препятствие на пътя към социалното преустройство и духовния растеж.
87:7.3 Независимо от това, че култът неизменно забавяше социалния прогрес, прискръбно е, че толкова много съвременни хора, вярващи в нравствените норми и духовни идеали, нямат на свое разположение адекватна символика — култа, даващ взаимна поддръжка, това, което би им дало усещане за съпричастност. Но религиозният култ е невъзможно да се измисли; той трябва да възникне. Не съществуват две групи с идентични култове, ако техните ритуали не са сведени към единен стандарт с волево решение на властите.
87:7.4 Ранният християнски култ беше най-ефективен, привлекателен и устойчив от всички създадени някога или измислени ритуали. Но във века на науката неговата ценност в значителна степен беше разрушена поради унищожаване на толкова много от неговите изначални основополагащи принципи. Християнският култ беше отслабен вследствие загубата на много принципни идеи.
87:7.5 В миналото истината бързо растеше и свободно се развиваше, когато култът беше гъвкав, а неговата символика — изменчива. Неизчерпаемата истина и адаптируемият култ спомогнаха за бързо социално развитие. Безсмисленият култ профанира религията, стремейки се да изтласка философията и да пороби мисълта; истинският култ се развива.
87:7.6 Независимо от своите недостатъци и ограничения всяко ново разкриване на истината пораждаше нов култ. Така и новата концепция за религията на Иисус трябваше да създаде друга, съответстваща ú символика. Съвременният човек трябва да намери адекватен израз за своите нови развиващи се идеи, идеали и устои. Такива възвишени символи трябва да произтичат от религиозния живот, от духовния опит. И тази висока символика на по-развитата цивилизация трябва да се основава на концепцията за Бащинството на Бога и да се изпълва с могъщи идеали на братството между хората.
87:7.7 Старите култове бяха твърде егоцентрични; новите трябваше да бъдат породени от практическата любов. Както и старите култове, новият култ трябва да укрепва възгледите, да утолява чувствата и да поощрява предаността — но не само това: той трябва да спомага за духовния прогрес, да разширява космическите значения, да повишава нравствените ценности, да поощрява социалното развитие и да стимулира висок тип индивидуален религиозен живот. Новият култ е длъжен да предлага висшите цели на живота, които са както преходни, така и вечни — социални и духовни.
87:7.8 Никакъв култ не е способен да се запази и да внесе принос в обществения прогрес и индивидуалното духовно развитие, ако не е основан на биологичното, социологично и религиозно значение на семейството. Устойчивият култ трябва да символизира постоянство в условията на непрекратяващи се изменения, да прославя обединяващото начало в потока разнообразни социални метаморфози. Той трябва да се опира на истинските значения, да възвисява красивите отношения и да прославя благите ценности, присъщи на истинското великодушие.
87:7.9 Но огромната трудност по намирането на нова и удовлетворяваща символика се заключава в следното: като група съвременните хора се придържат към научното отношение, избягват суеверията и изпитват отвращение към невежеството, но индивидуално всички те копнеят за тайнственото и благоговеят пред неизвестното. Никакъв култ не може да се запази, ако не заключава в себе си някаква притегателна тайна и не съдържа някаква непостижима ценност. И при това новата символика трябва да има значение за групата, но да бъде понятна и за индивида. Всяка полезна символика трябва да се изразява в такива форми, които индивидът може да овладее по своя собствена инициатива и от които може да се възползва съвместно със своите другари. Ако новият култ можеше да бъде динамичен, а не статичен, той действително може да внесе ценен принос както в земния, така и в духовния прогрес на човечеството.
87:7.10 Но култът — символичната система от ритуали, девизи или цели — няма да действа, ако се окаже твърде сложен. Освен това е необходимо самоотдаване — реакция, присъща на предаността. Всяка успешна религия задължително създава съответна символика и нейните последователи не трябва да допускат лишаване от жизненост на своя ритуал в сковаващите, изкривени и удушаващи стереотипни обреди, които са способни само да изкривят и забавят всеки социален, нравствен и духовен прогрес. Никакъв култ не може да се запази, ако забавя нравственото развитие и е неспособен да благоприятства духовния прогрес. Култът е този скелет, около който нараства живата и динамична плът на личния духовен опит — истинската религия.
87:7.11 [Представено от Ярка Вечерна Звезда на Небадон.]
| Документ 86. Ранната еволюция на религията |
Индекс
Множествена версия |
Документ 88. Фетиши, талисмани и магия |