© 2014 Фондация Урантия
179:0.1 КОГАТО в четвъртък, във втората половина на деня, Филип напомни на Учителя за приближаващата се Пасха и го попита как планира да я отпразнува, той имаше предвид пасхалната вечеря, която трябваше да се състои вечерта на следващия ден, в петък. Обикновено за празнуването на Пасхата започваха да се готвят не по-късно от обед на предишния ден. А доколкото денят за евреите започваше на залез слънце, то това означаваше, че съботната пасхална вечеря трябва да се състои вечерта в петък преди полунощ.
179:0.2 Затова апостолите се губеха в догадки, опитвайки се да разберат изявлението на Учителя, че те ще отбелязват Пасхата ден по-рано. Те смятаха — най-малкото някои от тях, че Иисус, знаейки за своя предстоящ арест преди пасхалната вечеря в петък вечерта, този четвъртък ги кани на специална вечеря. Други предполагаха, че това ще бъде само особена среща, предшестваща привичното празнуване на Пасхата.
179:0.3 Апостолите знаеха, че Иисус и по-рано е празнувал безкръвна Пасха; те знаеха, че той никога не участва в жертвоприношенията, предвидени от юдейската религия. Той често ядеше пасхално агънце като гост, но ако домакин беше Иисус, на масата никога не се поднасяше агънце. Затова за апостолите нямаше да бъде особена изненада, ако агънце нямаше даже на пасхалната вечеря, и тъй като тази вечеря се състоя ден по-рано, те не придадоха никакво значение на неговото отсъствие.
179:0.4 Поздравявайки се с бащата и майката на Йоан Марк, апостолите веднага се качиха в горната зала, а Иисус остана долу, за да поговори със семейството на Марк.
179:0.5 Беше предварително уговорено, че Учителят ще празнува този празник насаме със своите апостоли; затова тук нямаше слуги, които да им прислужват на масата.
¶ 1. СТРЕМЕЖЪТ КЪМ ПРЕДПОЧИТАНИЕ
179:1.1 Когато Йоан Марк изпращаше апостолите горе, те видяха просторна зала, където всичко беше приготвено за вечеря, и забелязаха, че на единия край на масата вече лежат хляб, вино, вода и подправки. Освен частта, на която се намираха хлябът и виното, тази дълга маса беше обкръжена с тринадесет кушетки, каквито поставяха за празнуването на Пасхата в състоятелните еврейски домове.
179:1.2 Когато дванадесетте влязоха в тази горна зала, те веднага зад вратата забелязаха стомна с вода, тасове и кърпи, приготвени, за да могат да измият своите прашни крака; но понеже тук нямаше слуги, които да направят това, и поради тази причина, щом Йоан Марк ги остави, апостолите започнаха да се споглеждат и всеки си мислеше: “Кой ще ни измие краката?” И всеки смяташе, че не може да се държи така, че да изглежда слуга на останалите.
179:1.3 Като продължаваха да стоят и размишляват за себе си, те гледаха разположението на местата около масата, обръщайки внимание на по-високата софа за домакина, вдясно от която се намираше една кушетка и единадесет други, разположени около масата така, че последната се намираше срещу това почетно място вдясно от домакина.
179:1.4 Апостолите очакваха, че Учителят ще се появи всеки момент, но те се оказаха в затруднено положение, не знаейки следва ли да заемат местата сами или да чакат, докато той дойде и им покаже местата. Докато останалите стояха в нерешителност, Юда се приближи към почетното място отляво на домакина и даде да се разбере, че се кани да заеме тази кушетка като привилегирован гост. Тази постъпка на Юда веднага предизвика ожесточен спор сред останалите апостоли. Юда не беше успял да си присвои почетното място, когато Йоан Зеведеев се настани на второто от привилегированите места вдясно от домакина. Узурпирането на най-добрите места от Юда и Йоан доведе Симон Петър в такава ярост, че под сърдитите погледи на останалите той демонстративно заобиколи масата и зае място на най-далечната последна кушетка, противоположна на тази, която си избра Йоан Зеведеев. Доколкото другите заеха високите места, Петър реши да избере най-ниското; и той постъпи така не само в знак на протест против недостойната гордост на своите събратя, но и с надеждата, че Иисус, влизайки и виждайки го на най-малко почетното място, ще го покани да заеме по-почетно място и ще измести този, който си е позволил да си присвои тази чест.[1]
179:1.5 След като по такъв начин бяха заети най-първата и най-последната кушетки, останалите апостоли също си избраха места — едни по-близо до Юда, други по-близо до Петър, докато всички се настаниха край масата. Те се разположиха около подковообразната маса на тези кушетки в следния ред: вдясно от Учителя — Йоан, отляво — Юда, Симон Зилот, Матей, Яков Зеведеев, Андрей, близнаците Алфееви, Филип, Натанаил, Тома и Симон Петър.
179:1.6 Всички те се събраха, за да отдадат дължимото — поне в духа на обичая, съществувал още преди Мойсей и отнасян към онези времена, когато техните бащи бяха роби в Египет. Тази вечерна трапеза беше тяхното последно виждане с Иисус, но даже такъв тържествен случай не попречи на апостолите, следвайки Юда, отново да се поддадат на своите стари пристрастия към почестите, привилегиите и самовъзвеличаването.
179:1.7 Когато на вратата се показа Учителят, те още продължаваха гръмки и сърдити взаимни обвинения. Иисус за миг спря на вратата и неговото лице постепенно прие разочаровано изражение[2]. Без да каже нищо, той се отправи към своето място, без да се намесва в реда на тяхното разположение край масата.
179:1.8 Те бяха готови да пристъпят към вечерята, но краката им оставаха неизмити и те пребиваваха далеч не в най-приятното разположение на духа. При появата на Учителя те все още обменяха неласкави забележки, а да не говорим за мислите на тези от тях, които не си позволяваха да изразяват на глас своите чувства.
¶ 2. НАЧАЛОТО НА ВЕЧЕРЯТА
179:2.1 Когато Учителят зае своето място, за известно време се възцари тишина. Иисус ги огледа и, снемайки напрежението с усмивка, каза: “Много бих искал да посрещна тази Пасха заедно с вас. Искаше ми се още веднъж, преди моите мъчения, да вечерям с вас. Разбирайки, че моето време е дошло, аз се уговорих да вечерям заедно с вас тази вечер, защото що се отнася до утрешния ден, то всички ние сме в ръцете на Отеца, Чиято воля дойдох да изпълня[3]. Следващия път аз ще седя на масата с вас вече в това Царство, което ще ми даде моят Отец, когато завърша това, заради което Той ме изпрати в този свят.”
179:2.2 След като апостолите смесиха вино с вода, те предадоха чашата на Иисус, който, вземайки я от ръцете на Тадей и държейки я в ръце, възнесе благодарствена молитва. Завършвайки възнасянето на молитвата, Иисус каза: “Вземете тази чаша и си я разделете помежду си; и когато пиете от нея, замислете се за това, че аз вече няма да вкусвам заедно с вас плода на лозата, защото това е нашата последна вечеря. Следващия път ние ще се съберем на съвместна трапеза вече в бъдещото царство[4].”
179:2.3 Иисус се обърна към апостолите с такива думи, защото знаеше, че неговият час е ударил. Той разбираше, че е дошло време да се завръща при Отеца и че неговият труд на Земята е към края си[5]. Учителят знаеше, че е разкрил любовта на Отеца на Земята и е демонстрирал на човечеството Неговото милосърдие, и че е извършил всичко, за което е дошъл в този свят — чак до получаването на цялото могъщество и власт на небето и на земята. По същия начин той знаеше, че Юда Искариот окончателно е решил да го предаде през тази нощ в ръцете на враговете. Прекрасно разбираше, че подлото предателство ще се извърши от Юда, но разбираше също, че то радва Луцифер, Сатаната и княза на тъмнината Калигастия[6]. Но той не се боеше от тези, които се стремяха към неговото духовно падение, както и от тези, които търсеха неговата физическа смърт. Учителя го безпокоеше само едно — безопасността и спасението на неговите избрани последователи. И затова, изцяло съзнавайки, че предадената му от Отеца власт ще се разпространи над всичко, Учителят се приготви да пресъздаде притчата за братската любов.
¶ 3. УМИВАНЕТО НА КРАКАТА НА АПОСТОЛИТЕ
179:3.1 По еврейския обичай след първата пасхална чаша домакинът ставаше от масата и си измиваше ръцете. По-късно — по време на яденето и след втората чаша — гостите също ставаха и си измиваха ръцете. Доколкото апостолите знаеха, че техният Учител никога не съблюдава това ритуално умиване на ръцете, те с огромен интерес чакаха какво се кани да направи той, когато, изпивайки своята първа чаша, Иисус стана от масата и мълчаливо отиде до вратата, където се намираха стомните с вода, тасовете и кърпите. Тяхното любопитство се смени с изумление, когато видяха, че Учителят снема връхната си дреха, слага кърпата на пояса си и започва да налива вода в един от тасовете. Представете си степента на удивление на тези дванадесет човека, наскоро отказали се да умият един на друг краката си и впуснали се в продължителни и недостойни препирни по повод почетните места край масата, когато видяха, че той обиколи свободния край на масата, приближи се към най-далечното място на пира, където лежеше Симон Петър, и навеждайки се подобно на слуга, се канеше да умие краката на Симон. Когато Учителят застана на колене, всичките дванадесет като един се надигнаха, даже предателят Юда за миг дотолкова забрави за своя позор, че скочи заедно с другите апостоли в израз на недоумение, уважение и пределно изумление.[7]
179:3.2 Симон Петър стоеше, вглеждайки се в обърнатото към него отдолу лице на Учителя. Иисус нищо не каза; нямаше нужда от това. Неговата поза красноречиво свидетелстваше, че той се кани да умие краката на Симон Петър. Независимо от своите човешки недостатъци Петър обичаше Учителя. Този галилейски рибар беше първият човек, който с цялото си сърце повярва в божествеността на Иисус и заяви пред хората за своята дълбока вяра[8]. Оттогава Петър никога истински не се съмняваше в божествената същност на Учителя. Доколкото Петър се покланяше на Иисус и го почиташе в своето сърце, не е чудно, че на него му беше неприятно да вижда как Иисус се е навел пред него в позата на покорен слуга и подобно на роб предлагаше да му умие краката. Когато Петър дойде на себе си дотолкова, че можа да се обърне към Учителя, той изрази чувствата, които изпълваха сърцата на всичките му събратя.
179:3.3 След няколко мига Петър, справяйки се със своето най-силно смущение, каза: “Учителю, нима ти наистина се каниш да ми умиеш краката?” Гледайки Петър в очите, Иисус отговори: “Може би ти не съзнаваш напълно това, което се каня да направя, но впоследствие ще разбереш смисъла на всички тези неща.” Тогава Симон Петър, въздъхвайки дълбоко, възкликна: “Учителю, ти никога няма да ми умиеш краката!” И всеки от апостолите одобрително кимна, решително поддържайки изявлението на Петър, нежелаещ да позволи на Иисус да се унижава пред тях[9].
179:3.4 Даже сърцето на Юда Искариот отначало беше трогнато от тази вълнуваща и необичайна сцена; но, оценявайки видяното със своя тщеславен разсъдък, той стигна до извода, че този жест на смирение е станал само поредното и убедително потвърждение за отсъствието в Иисус на качествата, необходими за избавител на Израил, и че той, Юда, е бил прав, решавайки да предаде делото на Учителя.
179:3.5 Затаили дъх, те стояха поразени от видяното и Иисус каза: “Петре, аз заявявам, че ако не умия твоите крака, ти ще останеш непричастен към мен в това, което се каня да изпълня.” Чувайки това изявление, усилено от факта, че Иисус продължаваше да стои на колене в краката му, Петър взе едно от тези решения, които се отличаваха със сляпо послушание спрямо волята на уважаван и любим човек. Когато Симон Петър започна да се досеща, че в това символично служене е заключен някакъв смисъл, определящ бъдещата връзка с труда на Учителя, той не само се съгласи Иисус да му умие краката, но и със свойствения му буен маниер възкликна: “Тогава, Учителю, умий не само моите крака, но и ръцете и главата ми!”[10]
179:3.6 Преди да започне да умива краката на Симон Петър, Учителят каза: “На този, който е вече чист, трябва да умия само краката. Вие, седящите днес с мен, сте чисти, но не всички. Но прахта по вашите крака трябваше да бъде измита, преди да седнете на трапезата с мен. И освен това бих искал да изпълня тази своя служба под формата на притча, поясняваща значението на новата заповед, която сега ви давам[11].”
179:3.7 По такъв начин Учителят заобиколи масата и в тишина уми краката на своите дванадесет апостоли, без да пропусне Юда. Завършвайки умиването на краката на дванадесетте, Иисус наметна хитона, върна се на мястото на стопанина и обхождайки с очи обезкуражените апостоли, каза:[12]
179:3.8 “Разбирате ли какво направих за вас? Вие ме наричате „Учител” и сте прави, защото това е така. Така ако аз, вашият Учител, съм ви умил краката, то защо вие не искахте да си умиете един на друг краката? Какъв урок следва да извлечете от тази притча, където Учителят с такава готовност оказва услугата, която неговите братя не пожелаха да окажат един на друг? Истина, истина ви казвам: слугата не е по-велик от своя стопанин; и този, когото са изпратили да изпълни поръчение, не е по-високо от този, който го е изпратил[13]. Вие видяхте как служех аз в преживения заедно с вас живот и благословени са тези от вас, на които им стига благодатното мъжество, за да служат така. Но защо така бавно усвоявате това, че тайната на величието в духовното Царство се различава от методите на силата в материалния свят?[14]
179:3.9 Когато влязох в тази зала, вие бяхте удовлетворени от своя горд отказ да измиете взаимно краката си — беше ви нужно непременно да се впуснете в пререкания кой да заеме почетните места на моята маса[15]. Такива почести търсят фарисеите и децата на този свят, но подобно поведение е недостойно за посланиците на Небесното царство. Нима не знаете, че на моята маса не може да има привилегировани места? Нима не разбирате, че обичам всеки от вас така, както и останалите. Нима не знаете, че най-близкото до мен място — в смисъла, който влагат в това хората — може нищо да не говори за вашето положение в Царството небесно? Знаете, че царете на езичниците господстват над своите подчинени, а тези, които се ползват от тази власт, понякога се наричат “благодетели”. Но не така ще бъде в Царството небесно[16]. Нека най-главният от вас бъде като най-младия, а този, който управлява, нека бъде подобен на този, който прислужва. Защото кой е по-важен: този, които е на масата, или този, който прислужва? Нима обикновено не се смята, че по-важен е този, който е на масата? Но виждате, че аз съм сред вас, както този, който прислужва[17]. И ако желаете да станете заедно с мен слуги в изпълнението на волята на Отеца и в бъдещото Царство да бъдете с мен в могъщество, продължавайте да изпълнявате волята на Отеца в бъдещата слава.”
179:3.10 Когато Иисус замлъкна, близнаците Алфееви подадоха хляба и виното заедно с горчивите подправки и пестила от сухи плодове за следващо блюдо на Тайната вечеря.
¶ 4. ПОСЛЕДНОТО ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ПРЕДАТЕЛЯ
179:4.1 В течение на няколко минути апостолите ядоха мълчаливо, но скоро под влиянието на доброто настроение на Учителя те започнаха да си говорят един с друг. Измина съвсем малко време и храненето вече протичаше така, сякаш не беше станало нищо необичайно, което да може да попречи на атмосферата на радост и всеобщо единение в тази необичайна вечер. С изминаването на известно време, приблизително в средата на втората смяна на ястията, Иисус каза: “Аз вече ви казвах колко голямо беше моето желание да споделя с вас тази вечеря и знаейки за заговора на силите на тъмата, поставили си за цел да убият Сина Човешки, реших да се срещна с вас в тази тайна зала един ден преди Пасхата, защото утре вечер по това време вече няма да съм с вас. Аз неведнъж съм ви казвал, че трябва да се върна при Отеца[18]. Моето време дойде, но не беше необходимо един от вас да ме предаде на враговете ми.”
179:4.2 Чувайки това, дванадесетте — вече в значителна степен избавени от своята самонадеяност и самоувереност след притчата за умиването на краката и последвалата след нея беседа — започнаха обезкуражено да се споглеждат и неуверено да питат: “Аз ли съм?” И когато всеки от тях зададе този въпрос, Иисус каза: “Макар че на мен ми е необходимо да се върна при Отеца, за изпълнението на Неговата воля не беше необходимо един от вас да стане предател. Ето плодовете от затаеното зло в сърцето на този, който не можа да заобича истината с цялата си душа[19][20]. Колко коварна е интелектуалната гордост, която предшества духовното падение! Този, който много години беше мой приятел, който и сега яде моя хляб, ще бъде готов да ме предаде, макар че сега спуска ръката си заедно с мен в блюдото.”[21]
179:4.3 След тези думи всички започнаха да питат отново: „Аз ли съм?” И когато Юда, седящ от лявата страна на своя Учител, отново попита: „Аз ли съм?”, Иисус, като потопи хляб в блюдото с тревите, го предаде на Юда с думите: “Ти сам го каза.” Но другите не чуха това, което Иисус каза на Юда[22]. Йоан, легнал от дясната страна, се наклони към Учителя и попита: “Кой е това? Ние трябва да знаем кой се оказа недостоен за доверието.” Иисус отвърна: “Аз вече ви казах: този, на когото предадох натопения залък хляб.” Но това, че стопанинът предаде парченце натопен хляб на седящия от лявата си страна, беше толкова естествено, че никой от тях не обърна внимание на това, макар че изявлението на Учителя беше напълно недвусмислено. Юда мъчително разбираше, че думите на Учителя имат отношение към неговата постъпка, и започна да се опасява, че неговите братя сега също ще узнаят за предателството му.
179:4.4 Крайно развълнуван от казаното, Петър се наведе през масата и се обърна към Йоан: “Попитай го кой е това, а ако вече ти го е казал, съобщи ми кой е предателят[23].”
179:4.5 Иисус прекъсна тяхното шепнене, казвайки: “На мен ми е тъжно, че това злодеяние стана възможно, и чак до този час се надявах, че силата на истината ще възтържествува над коварството на злото; но такива победи са невъзможни без тази вяра, която е присъща за искрената любов към истината. Нямаше да започна да ви разказвам за това тук, на нашата последна вечеря, но искам да ви предупредя за бъдещите страдания и така да ви подготвя за това, което надвисва над нас. Разказах ви за това, защото искам след моето заминаване да си спомните, че съм знаел за всички тези престъпни замисли и предварително съм ви предупредил, че ще бъда предаден. И правя всичко това, само за да ви дам сила пред изкушенията и изпитанията, на прага на които стоим[24].”
179:4.6 След това Иисус се наклони към Юда и каза: “Това, което си решил да направиш, направи го по-скоро[25].” Като чу тези думи, Юда стана от масата и бързо излезе от стаята, отивайки в нощта да изпълни това, което бе решил да направи. Когато останалите апостоли видяха, че Юда, изслушвайки Иисус, бързо излезе, те помислиха, че е отишъл да докупи нещо за вечерята или да изпълни някакво друго поръчение на Учителя, защото предполагаха, че още е ковчежник.
179:4.7 Сега Иисус знаеше, че никой няма да може да удържи Юда от предателство. Той започна с дванадесет, сега му останаха единадесет. Сам избра шестима от тези апостоли и макар че Юда се отнасяше към тези, които избраха първозваните апостоли, при все това Учителят го прие и чак до този час правеше всичко възможно, за да го оправдае или спаси така, както той се трудеше в името на мира и спасението на останалите.
179:4.8 Тази вечеря, преминала в атмосфера на нежност и топлина, стана последното възвание на Иисус към предаващия го Юда, но то се оказа безрезултатно. Ако любовта е умряла, то даже най-тактичното и най-доброжелателно предупреждение като правило само усилва ненавистта и възпламенява престъпното намерение да се доведе егоистичният замисъл до край.
¶ 5. УЧРЕДЯВАНЕТО НА ВЪЗПОМЕНАТЕЛНАТА ВЕЧЕРЯ
179:5.1 Когато на Иисус подадоха третата чаша с вино — “чашата на благословението”, той стана от кушетката и вземайки чашата в ръка, я благослови с думите: “Нека всеки от вас вземе тази чаша и я изпие[26]. Тя ще бъде чашата на моето възпоменание. Тази чаша — чашата на благословението на новия завет на милосърдието и истината. Тя ще стане за вас символ на посвещението и служенето на божествения Дух на Истината. Следващия път аз ще пия тази чаша заедно с вас вече в нов облик във вечното Царство на Отеца.”
179:5.2 Чувствайки, че става нещо изключително, всички апостоли в пълна тишина, с дълбоко благоговение пиха от тази чаша на благословението. Старата Пасха отбелязваше освобождението на техните бащи от националното робство и придобиването на лична свобода; сега Учителят учредяваше новата възпоменателна вечеря — символ на новото избавление на поробения индивид от оковите на обредността и егоизма и придобиването на духовна радост, присъща на братството и дружбата на освободените в духа синове на живия Бог.
179:5.3 Когато свършиха да пият от тази нова възпоменателна чаша, Учителят взе хляб и, възнасяйки благодарствена молитва, го разчупи. Като им заръча да си предават хляба един другиму, той каза: “Вземете този възпоменателен хляб и го изяжте[27]. Казвал съм ви, че аз съм хлябът на живота. И този хляб на живота е обединеният живот на Отеца и Сина в един дар[28]. Словото на Отеца, изразено в Сина, действително е хлябът на живота.” Разделяйки възпоменателния хляб, символ на живото слово на истината, въплътено в образа на смъртна плът, всички седнаха.
179:5.4 Учредявайки тази възпоменателна вечеря, Учителят както обикновено прибегна към притчи и символи. Той се възползва от символите, защото искаше да разкрие някои велики духовни истини така, че на неговите последователи да бъде трудно да припишат на думите му строго определени тълкувания и точен смисъл. По такъв начин той се стремеше да не даде на последващите поколения възможност да правят точни интерпретации на неговото учение и да сковат духовното му значение с мъртвите вериги на традициите и догмите. Учредявайки единствената церемония на причастието, свързана с цялата мисия на неговия живот, Иисус всячески се стараеше да подскаже значенията, без да обвързва себе си с точни определения. Той не желаеше да унищожава индивидуалната представа за божественото общуване, учредявайки точна форма, не желаеше той и да ограничава духовното въображение на вярващия, стеснявайки го с формалности. Обратно — той се опитваше да придаде на възродената душа на човека радостни крила на нова и спасителна духовна свобода.
179:5.5 Независимо от опита на Учителя да учреди това ново възпоменателно причастие в изминалите оттогава векове неговите последователи се погрижиха да попречат на изпълнението на това недвусмислено желание; неговият обикновен духовен символизъм на тази последна вечер в плът беше подложен на точни интерпретации и сведен до почти математическата строгост на готовите формули. Нито едно учение на Иисус не беше подлагано на такова канонизиращо въздействие на традициите, както това.
179:5.6 Ако участниците в тази възпоменателна вечеря вярват в Сина и познават Бога, то на тях не им е нужно да свързват нейната символика с наивните човешки заблуди относно значението на божественото присъствие, защото във всички такива случаи Учителят действително присъства. Възпоменателната вечеря е символична среща на вярващия с Михаил. Когато придобиете подобна духовна възприемчивост, вие действително усещате присъствието на Сина и неговият Дух общува с пребиваващата във вас частица от неговия Отец.
179:5.7 За кратко време те се замислиха, след което Иисус продължи: “Изпълнявайки това, спомняйте си живота, преживян от мен на Земята сред вас, и се радвайте, че аз се каня да продължавам да живея на Земята заедно с вас и да служа чрез вас. Като индивиди не спорете помежду си за това, кой от вас е по-голям. Бъдете всички като братя. А когато Царството се разшири и обхване големи групи вярващи, вие също така следва да се въздържате от спорове за величието или привилегиите между такива групи[29].”
179:5.8 Това велико събитие стана в горната стая в дома на един от приятелите им. Нито вечерята, нито домът имаха някакво отношение към свещената церемония или обредното освещаване. Възпоменателната трапеза беше учредена без съгласието на духовенството.
179:5.9 Учредявайки тази възпоменателна вечеря, Иисус каза на апостолите: “Всеки път, когато се събирате на такава вечеря, правете това в памет за мен. И поменавайки ме, отначало се обърнете в мислите си към моя живот в плът, спомнете си, че някога бях с вас, а след това с очите на вярата прозрете, че някога ще вечеряте с мен във вечното Царство на Отеца. Ето новата Пасха, която ви оставям: паметта за моя посвещенчески живот — словото на вечната истина, както и за моята любов към вас — изливането на моя Дух на Истината над цялата плът[30].”
179:5.10 В знак на завършване празнуването на старата, но безкръвна Пасха, в ознаменуване на въвеждането на новата възпоменателна вечеря те всички заедно изпълниха сто и седемнадесети псалом[31].
¶ препратки
- ↑ Апостолите спорят за почести: Лк 9:46; Лк 22:24.
- ↑ Исус влиза и сяда: Мт 26:20; Мк 14:17; Лк 22:14.
- ↑ Исус говори за края: Лк 22:15-16.
- ↑ Първата чаша: Лк 22:17-18. Втората чаша: Мт 26:29; Мк 14:25; Лк 22:20.
- ↑ Исус знаеше, че работата е свършила: Йн 13:1-3.
- ↑ Предателството се хареса на злите хора: Еф 6:12.
- ↑ Исус се подготвя да измие краката: Йн 13:4-5a.
- ↑ Петър първият „вярващ“: Мт 16:15-16; Мк 8:29; Лк 9:20.
- ↑ Петър се противопоставя на измиването: Йн 13:6-8a.
- ↑ Петър е съгласен: Йн 13:8b-9.
- ↑ Измиване на краката на Петър: Йн 13:10-11.
- ↑ Измиване на краката на апостолите: Йн 13:12a.
- ↑ Служете си един на друг: Йн 13:12b-17.
- ↑ Разговор за господаря и слугата: Мт 10:24; Лк 22:27a; Йн 15:20.
- ↑ Исус знаеше за спора за почестите: Лк 22:24.
- ↑ Значението на службата: Мк 10:42-45; Лк 22:25-27.
- ↑ Възнаграждение за услугата: Лк 22:28-30.
- ↑ Съобщава за предстоящо предателство: Мт 26:21; Мк 14:18; Йн 13:21.
- ↑ „Това ли съм аз?“: Мт 26:22; Мк 14:19; Лк 22:23; Йн 13:22.
- ↑ Предателят не е необходим: Мт 26:24; Мк 14:21; Лк 22:21-22.
- ↑ Предаден от приятел: Мт 26:23; Мк 14:18b,20.
- ↑ Исус дава „сопа“ на Юда: Мт 26:25; Йн 13:25-26.
- ↑ Петър пита Йоан кой е предателят: Йн 13:23-24.
- ↑ Исус разкрива бъдещето: Йн 13:19.
- ↑ Исус уволнява Юда: Йн 13: 27b-30.
- ↑ Чаша с благословия: Мт 26:27-29; Мк 14:23-25; Лк 22:20; 1 Кр 11:25-26.
- ↑ Исус е хляб на живота: Йн 6:35,48.
- ↑ Хлябът на живота: Мт 26:26; Мк 14:22; Лк 22:19; 1 Кр 11:22b-24.
- ↑ Припомнете си живота на Исус: Лк 22:19c; 1 Кр 11:24c,25c.
- ↑ Възпоменателна вечеря: Лк 22:19c; 1 Кр 11:24-26.
- ↑ Завършете с пеене на химн (Псалм 118): Пс 118:1-29; Мт 26:30a; Мк 14:26a.