© 2014 Фондация Урантия
| Документ 96. Яхве — Бог на евреите |
Индекс
Множествена версия |
Документ 98. Ученията на Мелхиседек на запад |
97:0.1 ДУХОВНИТЕ вождове на древните евреи направиха това, което никога и никой преди тях не беше успявал — те лишиха своя Бог от човешки качества, без да Го превръщат в абстрактно Божество, понятно само на философите. Даже простите хора бяха способни да се отнасят към формиращия се образ на Яхве като към Баща — ако не на индивида, то поне на нациите.
97:0.2 Представата за личността на Бога, ясно изложена в салимските учения във времената на Мелхиседек, беше мъглява и неясна в дните на бягството от Египет и само постепенно, от поколение на поколение, се формира в съзнанието на древните евреи в отговор на ученията на техните духовни вождове. Осъзнаването на личността на Яхве беше доста по-продължително в своята постепенна еволюция, отколкото осъзнаването на много други атрибути на Божеството. От Мойсей до Малахия в съзнанието на древните евреи продължаваше почти непрекъснатото възвисяване на личността на Бога и в резултат тази представа беше издигната на нова висота и прославена от ученията на Иисус за небесния Отец.
97:1.1 Враждебният натиск на околните палестински народи скоро принуди древноеврейските водачи да разберат, че надеждата за спасение е само в конфедеративен съюз на племена, подчинени на централната власт. И тази централизация на административната власт създаде по-благоприятни условия за просветителската и реформаторска дейност на Самуил[1].
97:1.2 Самуил беше пришълец от древен род салимски учители, запазили истините на Мелхиседек като част от своята религия. Този пророк беше мъжествен и решителен човек. Само огромната преданост в съчетание с необикновена целеустременост му позволиха да издържи почти всеобщата съпротива, на която се натъкна, опитвайки се да върне целия Израил към поклонението пред върховния Яхве от времената на Мойсей. Но и той се сдоби само с частичен успех; успя да обърне към служене на по-висшата представа за Яхве само най-интелектуалната половина на древните евреи; останалите продължаваха да се покланят на племенните богове на своята страна и да се придържат към по-примитивни представи за Яхве.
97:1.3 Самуил се отнасяше към типа грубовати, но дейни хора и беше практически реформатор, който заедно със своите другари можеше за един ден да разруши десетки изображения на Ваал[2]. Той се сдобиваше с прогрес само за сметка на сила и принуда; почти не проповядваше, още по-малко учеше, но наистина действаше. Днес той можеше да издевателства над жрец на Ваал; утре — да съсече пленен цар[3]. Той изцяло вярваше в единия Бог и притежаваше ясна представа за този един Бог като създател на небето и земята[4]. “Основата на земята е в Господ и Той утвърди на нея света.”
97:1.4 Но големият принос на Самуил в развитието на концепцията за Божеството стана неговото гръмогласно провъзгласяване на неизменността на Яхве — вечно въплъщение на постоянното съвършенство и божественост. В тези времена Яхве се представяше като променлив, ревнив и своенравен Бог, вечно съжаляващ за една или друга своя постъпка; Сега, за пръв път от толкова време, откакто древните евреи излязоха от Египет, те чуха поразителните слова: “Опората на Израил няма да каже неистина и няма да се разкае, тъй като Той не е човек, за да се разкайва.” Беше провъзгласено постоянство в отношенията с Божествеността[5]. Самуил отново повтори, че Мелхиседек е сключил с Авраам завет, и заяви, че Господ, Бог на Израил, е източникът на всяка истина, устойчивост и постоянство. Древните евреи винаги гледаха на своя Бог като на човек, свръхчовек, прославен дух с неизвестен произход. Сега те чуха за това, че предишния дух на Хорив се е възвисил до положението на неизменен Бог, притежаващ съвършенството на създател. Самуил помогна на еволюиращата представа за Бога да се издигне над променливия човешки разум и превратностите на смъртното съществуване. В неговото учение започна възходът на Бога на древните евреи от идеята, съставляваща нивото на племенните богове, към идеала за всемогъщия и неизменния Създател и Блюстител на цялото творение.
97:1.5 Той отново проповядваше искреността на Бога, неговата вярност към завета. Каза Самуил: “Господ няма да остави своя народ[6].” „Той сключи с нас вечен завет, твърд и ненарушим”[7]. Така по цялата Палестина прозвуча призивът да се върне към поклонението пред върховния Яхве. Този енергичен учител извечно провъзгласяваше: “Велик си ти, Господи, Боже, тъй като няма никой подобен на тебе, както няма друг Бог освен тебе[8].”
97:1.6 По-рано древните евреи съдеха за благоволението на Яхве основно от гледна точка на материалното благополучие. Огромно сътресение за Израил стана смелото изявление на Самуил, което едва не му струва живота: “Господ лишава от средства и донася богатство, той уважава и възвисява. Той издига от праха бедните и възвисява просяците до нивото на велможите, давайки им в наследство престола на славата[9].” За пръв път от времето на Мойсей бяха провъзгласени толкова утешителни обещания към унижените и ощетените и хиляди отчаяли се бедняци получиха надежда за това, че и те ще могат да подобрят своя духовен статут.
97:1.7 Но Самуил съвсем малко се отдалечи от представите за племенния бог. Той провъзгласяваше Яхве, който сътвори всички хора, но на първо място се грижеше за евреите, своя избран народ. Независимо от това тази концепция за Бога, както и в дните на Мойсей, изобразяваше свято и справедливо Божество. “Няма Бог, толкова свят като Господ. Кой ще се сравни с този свят Господ Бог?”[10]
97:1.8 С годините посивелият стар вожд усъвършенства своето разбиране за Бога, тъй като заяви: “Господ е Бог знаещ и делата му са премерени. Господ ще съди във всички краища на земята, постъпвайки милосърдно с милосърдните, честно с честните[11].” Тук вече се виждат проблясъците на милосърдието, макар че то е ограничено до милосърдните. По-късно той отиде още по-далеч, когато в часа на народното нещастие призова своя народ: “Да се отдадем на волята на Господа, защото велико е неговото милосърдие[12].” “За Господа е лесно да спаси малцина или много[13].”
97:1.9 Постепенното развитие на представите за характера на Яхве продължаваше с усилията на приемниците на Самуил. Те се стремяха да представят Яхве като верен на завета на Бога, но не им се отдаде така бързо да вървят напред, както на Самуил. Те не можаха да продължат развитието на идеята за Божието милосърдие в сравнение с представите, които се оформиха у по-късния Самуил. Извършваше се постоянно движение назад — връщане към признаването на други богове, независимо от утвърждаването на върховността на Яхве[14]. “Царството принадлежи на Теб, о, Господи, Ти, глава и владетел над всички.”
97:1.10 Лайтмотивът на тази ера беше божественото могъщество; пророците на тази епоха проповядваха религия, призвана да укрепи царя на еврейския трон. „На Теб, о, Господи, принадлежат величието, могъществото, славата, победата и честта. В твоите ръце са могъществото и силата, Ти всекиго можеш да направиш велик и могъщ[15].” Такава беше представата за Бога във времената на Самуил и неговите непосредствени приемници.
97:2.1 В десети век до Христа древноеврейската нация се раздели на две царства. Във всяко от тези държавни образувания много проповедници на истината се стремяха да сдържат реакционната вълна на духовното разложение, което започна и катастрофално нарастваше след войната, завършвайки с разделянето на държавата. Но тези усилия по развитието на древноеврейската религии се увенчаха с успех, едва след като със своето учение се появи решителен и безстрашен борец за праведност — Илия[16]. Той възстанови в северното царство понятие за Бога, сравнимо с това, което съществуваше в дните на Самуил. Илия почти нямаше възможност да предложи прогресивна концепция за Бога[17]. Както и Самуил, той беше зает с отхвърляне на олтарите на Ваал и разрушаването на идеалите на лъжебоговете[18]. Независимо от противодействието на идолопоклонническия монарх той продължаваше своите реформи. Неговата задача беше още по-голяма и трудна, отколкото тази, която стоеше пред Самуил.
97:2.2 Когато Илия беше отзован, неговият верен сподвижник Елисей продължи неговия труд и с безценната помощ на малко известния Михей запази светлината на истината в Палестина[19][20][21].
97:2.3 Но това време не се съпровождаше с прогрес в представите за Божеството. Древните евреи още не се бяха издигнали даже до идеала на Мойсей. Ерата на Илия и Елисей завърши със завръщането на най-добрите класове към поклонението пред върховния Яхве и възстановяването на идеята за Всеобщия Създател приблизително в това състояние, в което я остави Самуил.
97:3.1 Продължителният спор между вярващите в Яхве и последователите на Ваал се обясняваше по-скоро със социално-икономически сблъсък на идеологии, отколкото с различия в религиозната вяра.
97:3.2 Обитателите на Палестина се отличаваха със своето отношение към частното земевладеене. За южните, или чергарски, аравийски племена (яхвеитите) земята беше неотчуждаема — като дар на Божеството на клана. Те смятаха, че земята не трябва да се продава или залага. “Рече Яхве, казвайки: “Не трябва да продавате земята, тъй като земята принадлежи на мен[22].”
97:3.3 Северните и по-уседнали хананеи (ваалитите) свободно купуваха, продаваха и залагаха своите земи. Думата „Ваал” означава “собственик”. Култът към Ваал се основаваше на две основни доктрини. Първата се заключаваше в легализацията на обмена на собственост, контракти и договори — права за покупка и продажба на земята. Второ, смяташе се, че Ваал изпраща дъжд — той беше бог на плодородието на земята. Добрата реколта зависеше от благосклонността на Ваал. Този култ основно беше свързан със земята — владеенето на земята и нейното плодородие.
97:3.4 Като цяло последователите на Ваал притежаваха домове, земи и роби. Това бяха аристократи-земеделци, които живееха в градовете. Всеки Ваал имаше светиня, жречество и “святи жени” — ритуалните проститутки.
97:3.5 Това принципно разминаване в отношението към земята доведе до остро противоборство на социалните, икономически, морални и религиозни възгледи на ханаанците и юдеите. Социално-икономическите противоречия прераснаха в определен религиозен спор едва от времето на Илия. С появата на този енергичен пророк борбата около този въпрос премина в по-религиозно русло — Яхве против Ваал — и завърши с триумф на Яхве и последващо развитие към монотеизма[23].
97:3.6 В противоречието между Яхве и Ваал Илия направи изместване към религиозен, а не земеделски аспект на юдейската и ханаанска идеология. Когато Ахав изтреби семейството на Навутей в резултат на заговор с цел да завладее тяхната земя, Илия превърна старите неписани поземлени закони в нравствен проблем и поведе решителна борба с ваалитите[24]. Това беше също така борба на селските жители против доминирането на градовете. Превръщането на Яхве в Елохим стана основно при Илия. Този пророк започна своето служене като привърженик на поземлената реформа и го завърши с възвисяване на Божеството. Вааловци имаше много, а Яхве беше един — монотеизмът удържа връх над политеизма.
97:4.1 Огромна крачка при прехода от племенния бог — Яхве на ранните евреи, на когото в течение на толкова дълго време служеха с помощта на жертвоприношения и ритуали, към Бога, наказващ престъпленията и аморалноста даже в средата на своя народ, направи Амос — родом от хълмистия юг, той дойде като изобличител на престъпността, пиянството, тиранията и аморалността на северните племена. Никога от времето на Мойсей в Палестина не са били провъзгласявани толкова безпощадни истини.
97:4.2 Амос не беше просто реставратор или реформатор — той откри нови представи за Божеството. Той провъзгласи много от това, за което заявяваха неговите предшественици, и поведе смела атака срещу вярването в едно Божествено Същество, което подкрепяше греха в своя така наречен избран народ. За пръв път от времето на Мелхиседек човекът подлагаше на осъждане двойния стандарт на националното правосъдие и морал. За пръв път в своята история евреите чуха, че техният собствен Бог Яхве ще бъде така нетърпим към греха в техния живот, както и в живота на всеки друг народ. Амос създаде образа на суровия и справедлив Бог от Самуил и Илия, но той видя също така и Бога, неправещ различие между евреите и който и да е друг народ, когато работата опира до наказание за престъпления. Това беше пряка атака срещу егоистичната доктрина за “избрания народ”, дълбоко възмутила много евреи от онова време[25].
97:4.3 Каза Амос: “Търсете този, който направи горите и създаде вятъра, който създаде седемте звезди и Орион, който превръща тъмнината в ясно утро, а деня прави тъмен като нощ[26].” Разобличавайки полурелигиозните, приспособяващи се и понякога аморални събратя, той се стремеше да опише небратимото правосъдие на неизменния Яхве, когато каза за злодеите: „Даже ако те се скрият в преизподнята, ще ги извлече оттам моята ръка; даже ако се издигнат към небесата, ще ги сваля оттам[27].” “И даже ако ги поведат в плен враговете, ще заповядам на меча на правосъдието и той ще ги срази[28].” Амос още повече порази своите слушатели, когато, насочвайки към тях обвиняващ пръст, провъзгласи от името на Яхве: “Аз няма да забравя никога и нищо, направено от вас[29].” “Аз ще разсипя дома на Израил по всички народи, както се изсипват зърна в сито[30].”
97:4.4 Амос провъзгласи Яхве за “Бог на всички народи” и предупреди израилтяните, че ритуалът не трябва да заменя праведността[31]. И преди този храбър учител да бъде убит с камъни, посетите от него семена на истината успяха да спасят учението за върховния Яхве; той осигури по-нататъшната еволюция на откровението на Мелхиседек.
97:4.5 Осия — последовател на Амос и неговата доктрина за всеобщия Бог на правосъдието, възроди представата на Мойсей за Бога на любовта. Той проповядваше прощаване чрез разкаяние, а не чрез жертвоприношение[32]. Той провъзгласи евангелието на любовта и божественото милосърдие, казвайки: “Аз навеки ще се сгодя с теб; да, Аз ще се сгодя с теб по правда и справедливост, с любов и милосърдие. И Аз ще се сгодя с теб във вярност[33].” “Ще благоволя да ги обичам свободно, защото Аз вече не им се гневя[34].”
97:4.6 Осия беше верен продължител на моралните предупреждения на Амос, говорейки за Бога: “По желание свое ще ги накажа[35].” Но израилтяните прецениха неговите слова като жестокост, граничеща с предателство, когато той каза: “Ще кажа на тези, които не са били мой народ: “Ти си моят народ”, а той ще каже: “Ти си моят Бог[36].” Той продължи проповедта за разкаянието и прощаването, казвайки: “Аз ще ги изцеля от вероотстъпничеството, ще благоволя да ги обичам, тъй като вече не им се гневя[37].” Осия винаги провъзгласяваше надеждата и прощаването. Неговата основна мисъл неизменно се заключаваше в следните думи: “Ще бъда милосърден към своя народ. Те няма да познават друг Бог освен мен, защото няма друг спасител освен мен[38].”
97:4.7 Амос пробуди националното съзнание на евреите, признали, че Яхве не затваря очи пред техните престъпления и грехове само заради предполагаемата богоизбраност, докато Осия взе първите ноти в бъдещите милосърдни акорди на божественото състрадание и любов, толкова възвишено възпети от Исая и неговите сподвижници.
97:5.1 Това беше време, когато едни обявяваха за заплахите от наказания за лични грехове и национални престъпления на северните колена, а други предсказваха нещастия като въздаяние за простъпките на южното царство. Именно върху вълната на пробуждането на съвестта и съзнанието на древноеврейските племена се появи първият Исая.
97:5.2 Исая продължи проповедта за вечната природа на Бога, неговата безкрайна мъдрост, неговото неизменно съвършенство и надеждност. Той представи Бога на Израил, като каза: “И ще превърна правосъдието в мерило, а добродетелта във везни[39].” “Господ ще те избави от твоята скръб и от твоя страх, и от тежкия гнет, с който ти беше поробен[40].” “И зад гърба си ще чуеш глас, който ще каже: “Ето пътя, върви по него[41].” “Ето Бог, моето спасение; на него ще се уповавам и няма да се боя, тъй като Господ е моята сила и моята песен[42].” “Елате и ще разсъдим, казва Господ[43]. — Ако вашите грехове са като пурпур, ще побелеят като сняг; ако са пурпурно-червени, ще ги избеля като вълна.”
97:5.3 Обръщайки се към обхванатите от страх и малодушие евреи, този пророк каза: „Станете и се радвайте, защото дойде вашата светлина и славата на Господа се издигна над вас[44].” “Духът на Господа е над мен, защото Господ ме помаза да благовестявам на бедните; той ме изпрати да изцелявам съкрушени сърца, да възвестявам свободата на пленените и да освобождавам духовните пленници[45].” “С радост ще се радвам за Господа, ще се развесели душата ми за моя Бог, защото даде ми той одеждите на спасението, облече ме в ризата на праведността[46].” “Във всички беди той беше заедно с нас и ангелът на неговото присъствие ги спасяваше. Със своята любов и благосърдие той ги изкупваше[47].”
97:5.4 След първия Исая се появиха Михей и Авдий, които потвърдиха неговото утоляващо душата евангелие и привнесоха в него още по-голяма красота. Тези двама храбри посланика смело разобличаваха подчинения на духовенството еврейски ритуал и безстрашно осъждаха цялата система на жертвоприношения.
97:5.5 Михей разобличаваше “управителите, които вземат подкупи, и свещениците, които учат за заплата, и пророците, които гадаят за пари”[48]. Той учеше, че ще настане ден, свободен от суеверия и духовенство, казвайки: “Но всеки ще седи под своята собствена лоза и няма да се бои от никого, защото всеки човек ще живее съгласно собственото си разбиране за Бога[49].”
97:5.6 Същността на проповедите на Михей винаги оставаше неизменна: “Ще се представя ли пред Бога с изгорени приношения? Ще бъде ли доволен Господ, ако му принеса хиляда овена или десет хиляди реки масло? Да принеса ли моята първа рожба като изкупление за моето престъпление, плод от утробата ми за греха на моята душа? Той ми показа, човече, какво е добро и какво иска от теб Господ: да действаш справедливо, да обичаш милосърдието и да живееш смирено пред твоя Бог[50].” Това беше велика епоха; беше наистина поразително време, когато преди повече от две и половина хиляди години смъртните хора слушаха толкова спасителни проповеди и някои им вярваха. И ако не беше упоритата съпротива на духовенството, тези учители щяха да могат да унищожат цялата кървава обредност на еврейския религиозен ритуал.
97:6.1 Въпреки че няколко учители продължаваха да развиват евангелието на Исая, именно на Йеремия беше съдено да направи следващата дръзновена крачка в интернационализацията на Яхве — Бога на евреите.
97:6.2 Йеремия безстрашно провъзгласи, че Яхве не стои на страната на евреите в тяхната въоръжена борба с други нации[51]. Той заяви, че Яхве е Бог на цялата земя, на всички нации и народи[52]. Учението на Йеремия беше пик на нарастващата вълна на интернационализацията на Бога на Израил. Веднъж и завинаги този неустрашим проповедник провъзгласи, че Яхве е Бог на всички нации, че не съществува Озирис за египтяните, Бел за вавилонците, Ашура за асирийците или Дагон за филистимците. Така древноеврейската религия даде приноса си в това всемирно възраждане на монотеизма, което започна приблизително от това време. Представата за Яхве се издигна най-после до нивото на Божество с планетарно и даже космическо значение. Но на многото сподвижници на Йеремия беше трудно да си представят Яхве отделно от еврейската нация.
97:6.3 Йеремия проповядваше също така и за справедливия и любвеобилен Бог, описан от Исая, провъзгласявайки: “Да, с любов вечна Аз ви възлюбих и затова простирам към вас благоволение[53].” “Защото не по волята на сърцето си наказва Той синовете човешки[54].”
97:6.4 Каза този безстрашен пророк: “Праведен е нашият Господ, Той замисля и извършва велики дела. Той вижда всичко, което правят хората, за да въздаде на всеки по пътя му и според неговите заслуги[55].” Но като богохулна измяна бяха възприети неговите слова, казани при обсадата на Йерусалим: “Сега Аз отдадох всички тези страни на Навуходоносор, царя на Вавилон, моя роб[56].” А когато Йеремия посъветва градът да бъде предаден, свещениците и гражданските управители го хвърлиха в помийната яма на една мрачна тъмница[57][58].
97:7.1 Крахът на древноеврейската нация и месопотамският плен можеха да донесат огромна полза на нейната развиваща се теология, ако не бяха активните действия на еврейските свещеници. Вавилонските армии разбиха тяхната нация, интернационалните проповеди на духовните вождове нанесоха вреда на техния националистически Яхве. Именно горчивината от загубата на своя национален бог принуди еврейското духовенство да включи в древноеврейскатта история маса небивалици и привидно чудодейни случаи в опит да възстанови евреите в статута на избран от Бога народ и даже в неговото ново и разширено разбиране като интернационален Бог на всички нации.
97:7.2 По време на плена голямо влияние върху евреите оказаха вавилонските предания и легенди. Наистина следва да се отбележи, че пленниците неизменно подобряваха нравствения характер и духовно значение на тези халдейски разкази, които приемаха независимо от това, че те непременно изкривяваха тези легенди така, че да въздадат нужното на предшествениците на Израил и да обгърнат със слава неговата история.
97:7.3 За древноеврейските свещеници и книжовници съществуваше само една цел: възраждането на еврейската нация, прославата на древноеврейската традиция, възвеличаването на своята расова история. Ако някой изпитва негодувание поради това, че тези свещеници наложиха своите погрешни идеи над толкова значителна част от западния свят, то такъв човек следва да помни, че те не правеха това преднамерено. Те твърдяха, че пишат по усет; те не заявяваха, че пишат свещена книга. Те само съставяха книга за укрепването на угасващото мъжество на своите събратя по плен. Те съвсем определено се стремяха към повишаване на националния дух и морал на своите съотечественици. Превръщането на тези и други писания в ръководство, състоящо се от привидно безупречни учения, беше вече дело на хора от по-късните времена.
97:7.4 След пленяването еврейското духовенство широко се възползва от тези писания, но тяхното въздействие върху събратята им по плен беше изключително затруднено от присъствието на младия и неукротим пророк — Исая втори, който напълно прие учението на по-възрастния Исая за Бога на справедливостта, любовта, праведността и милосърдието. Както и Йеремия, той вярваше в това, че Яхве е станал Бог на всички народи. Той проповядваше тези истории за Бога с такава убедителност, че обръщаше в новата вяра както евреите, така и техните поробители. Този млад пророк остави писмено изложение за своите учения, които враждебните и злопаметни свещеници се стремяха да представят като нямащи никакво отношение към него, макар че чистото уважение към красотата и величието на тези учения стана причина да ги включат в книга първа на Исая. Затова писанията на този втори Исая могат да бъдат намерени в едноименната книга от четиридесета до петдесет и пета глава включително.
97:7.5 Нито един пророк или религиозен учител между Макивента и Иисус не е постигал такава висока представа за Бога, когото Исая втори възвести в дните на плена. Провъзгласеният от този духовен вожд Бог не беше ограниченото и антропоморфно създание на човека. “Погледни, Той повдига островите като песъчинки[59].” “И както небето е по-високо от земята, така моите пътища са по-висши от вашите пътища и моите мисли са по-висши от вашите мисли[60].”
97:7.6 Накрая Макивента Мелхиседек видя как човешките учители провъзгласяват пред смъртния човек истинския Бог. След Исая първи този вожд проповядваше Бога като всеобщ създател и вседържител. “Аз създадох земята и утвърдих на нея човека. Аз я сътворих не напразно, а за да бъде населена[61].” “Аз съм първият и последният, няма друг Бог освен мен[62].” Говорейки от името на Господ, Бог на Израил, този нов пророк каза: “Небесата могат да изчезнат и земята да остарее, но моята праведност ще пребъде вечно, моето спасение — во веки веков[63].” “Не бой се, защото аз съм с теб; не се безпокой, защото аз съм твоя Бог[64].” “Няма друг Бог освен мен — Бог справедлив и спасител[65].”
97:7.7 И утешение за еврейските пленници, както и за много хиляди оттогава, беше да слушат думи, подобни на тези: “Така казва Господ: Аз те сътворих, аз те изкупих, аз те нарекох; ти си мой[66].” “Когато прекосяваш реката, аз съм с теб, защото ти си скъп за моите очи[67].” “Може ли жената да забрави своето кърмаче, да не пожали сина, излязъл от нейната утроба? Да, тя може да забрави, но аз няма да забравя своите деца, защото погледнете: аз ги начертах на своите длани, аз даже покрих сянката им със своята ръка[68].” „Нека нечестивите хора оставят своите пътища, а неправедните — своите помисли, и нека отново дойдат до Господа, защото той е многомилостив[69].”
97:7.8 Вслушайте се още веднъж в проповедта за новото разкритие на Бога на Салим: “Както пастир ще пасе Той стадото свое; агънцата ще взема на ръце и носи на гърдите си. Той връща на уморения силата и дарява крепкост на изнемогващите. Вярващите в Господа отново придобиват сила, разтварят крила като орли; те бягат и не слабеят, вървят и умора не знаят[70].”
97:7.9 Този Исая широко разпространи евангелието, разширявайки представата за върховния Яхве. Той съперничеше на Мойсей по красноречие, изобразявайки Господ, Бог на Израел, като Всеобщ Създател. Неговото описание на безкрайните атрибути на Всеобщия Баща се отличаваше с поетичност. Никой и никога не е произнасял нищо по-прекрасно за небесния Баща. Както и псалмите, писанията на Исая принадлежат към числото на най-възвишените и верни изображения на духовната концепция за Бога, чути някога от смъртния човек до пристигането на Михаил на Урантия. Вслушайте се в това изображение на Божеството: “Аз съм висок и възвишен, аз обитавам във вечността[71].” “Аз съм първият и последният и няма друг Бог освен мен[72].” “Ръката на Господа не се скъси, за да не може Той да спасява, и ухото му не натежа, за да не може Той да слуша[73].” Нова за еврейството доктрина стана настойчивата проповед за божественото постоянство, за предаността на Бога на този милосърден, но мъжествен пророк. Той заяви, че “Бог няма да ви забрави, няма да ви остави”[74].
97:7.10 Този изтъкнат учител провъзгласи, че човек и Бог са свързани с най-тясна връзка, казвайки: “Всеки, който се нарича с моето име, Аз сътворих за слава моя и те ще възвестяват моята възхвала. Аз, аз сам отпускам греховете твои заради самия себе си и греховете твои няма да помня[75].”
97:7.11 Вслушайте се в това, как този велик евреин разрушава учението за националния Бог, прославяйки божествеността на Всеобщия Баща, за когото той казва: “Моят трон са небесата, земята е подножие за моите нозе[76].” И заедно с това Бог на Исая беше свят, величав, справедлив и непостижим. Почти напълно изчезна представата за гневния, отмъстителен и ревнив Яхве, на когото се покланяха бедуините в пустинята. Новата концепция за върховния и всеобщ Яхве се появи в съзнанието на смъртните хора, за да не изчезне вече никога от тяхното полезрение. Претворяването на божествената справедливост положи началото на разрушаването на примитивната магия и биологическия страх. Накрая човекът се запозна с вселената на закона и порядъка, с вселенския Бог, притежаващ надеждни и неизменни атрибути.
97:7.12 И този проповедник на небесния Бог никога не преставаше да провъзгласява своя Бог на любовта: “Аз живея на високо свято място с тези, чийто дух е съкрушен и смирен.” Все нови думи на утешение намираше този велик учител за своите съвременници: “И Господ ще ви води винаги и ще насища вашите души[77]. Вие ще бъдете като напоена с вода градина, като ручей, който никога не пресъхва. И ако врагът придойде като река, духът Господен ще въздигне преграда.” И отново разрушаващото страха евангелие на Мелхиседек и раждащата доверие религия на Салим засияха с ярка светлина за благото на човечеството[78].
97:7.13 Осъщественото от този далновиден и мъжествен Исая, възвишеното изображение на величието и универсалното могъщество на върховния Яхве — Бога на любовта, управителя на вселената и нежния Баща на цялото човечество, напълно затъмни националистическия Яхве. От тези богати на събития дни висшата западна концепция за Бога винаги включваше всеобща справедливост, божествено милосърдие и вечна праведност. На превъзходен език, с несравнимо достойнство този велик учител описа всемогъщия Създател като вселюбящ Баща.
97:7.14 Този пророк от периода на вавилонския плен проповядваше на своя народ и на представителите на много други народи, слушащи го на бреговете на реките във Вавилон. И този втори Исая направи немалко, за да неутрализира множеството лъжливи и национал-егоистични представи за явяването на обещания Месия. Този опит успя не напълно. Ако свещениците не бяха насочили своите усилия към построяване на лъжлив национализъм, ученията на първия и втория Исая щяха да създадат условия, които биха позволили да познаят и приемат обещания Месия.
97:8.1 Традицията, в съответствие с която фактите от жизнения опит на древните евреи се разглеждат като свещена история, а събитията в останалия свят — като светска история, в значителна степен обяснява това объркано положение, в което попада човешкият разум при интерпретацията на историята. Причина за това е отсъствието на светска история на евреите. След като свещениците от вавилонския плен подготвиха ново изложение на привидно чудодейните отношения на Бога с древните евреи, тоест създадоха свещената история на Израил в този вид, в който тя съществува в Стария Завет, те старателно и напълно унищожиха съществуващите паметници на древноеврейската история — такива книги като “Деянията на царете израилски” и “Деяния на царете юдейски”, наред с някои други повече или по-малко точни изложения на древноеврейската история.
97:8.2 За да разберем защо пленените и зависими евреи до такава степен се страхуваха от разрушителния натиск и неизбежното насилие на светската история, че се заеха с пълното преписване и поправка на своята история, необходимо е накратко да погледнем фактите от техния объркан национален опит. Следва да помним, че евреите не са създали адекватна нетеологическа философия на живота. Те се бореха със своите начални, почерпани от Египет представи за божественото възнаграждение за праведност в съчетание със страшните наказания за греховете. Драмата на Йов беше нещо като протест против тази погрешна философия. Откровеният песимизъм на Еклисиаст беше мъдра земна реакция спрямо тази свръхоптимистична вяра в Провидението.[79]
97:8.3 Но петстотинте години господство на чуждоземни управители бяха твърде дълъг срок даже за търпеливите и многострадални евреи. Пророците и свещениците заридаха: “Дълго ли, Господи, дълго ли?” Честните евреи търсеха отговор в Писанията, но ги обземаше още по-голямо смущение[80]. Един от прорицателите на древността обеща, че Бог ще защити и освободи своя “избран народ”[81]. Амос заплашваше, че Бог ще се отвърне от Израил, ако неговият народ не се върне към своите предишни критерии за праведност[82]. Авторът на Второзаконието представи Великия избор между доброто и злото, благословението и проклятието[83]. Първият Исая проповядваше милосърдния цар-освободител[84]. Йеремия провъзгласи ерата на съкровена праведност — завет, начертан върху скрижалите на сърцето[85]. Вторият Исая говореше за спасението чрез жертвоприношение и изкупление[86]. Йезекиил провъзгласи освобождението чрез служене във вярата, а Ездра обеща благополучие чрез законопослушание[87][88]. Независимо от всичко това евреите продължаваха да остават в робство а тяхното освобождение се отлагаше. Тогава се яви Даниил със своята драма на неминуемата “криза” — крушението на огромния образ и незабавното установяване на вечното царството на праведността, царството на Месията[89].
97:8.4 И всички тези напразни надежди доведоха до толкова дълбоко национално разочарование и безизходност, че смутените еврейски вождове не познаха и не приеха божествения Райски Син, който скоро им се яви в плът — в облика на Сина Човешки.
97:8.5 Всички съвременни религии изпадат в дълбоко заблуждение, давайки чудотворно обяснение на някои епохи от човешката история. Макар да е вярно, че Бог действително нееднократно се намесваше със своята съдбовна Бащинска ръка в потока от хорски дела, погрешно е да се смятат теологичните догми и религиозни суеверия за свръхестествена утайка, възникваща в този поток на човешката история под действието на чудотворни процеси. Фактът, че “Всевишните управляват в царството на хората”, още не превръща светската история в така наричаната свещена история[90].
97:8.6 Авторите на Новия Завет и последващите християнски писатели още повече изкривиха еврейската история със своите благонамерени опити да придадат на древноеврейските пророци трансцендентален смисъл. Така използването на древноеврейската история и от еврейските, и от християнските писатели доведе до пагубни последствия. Светската история на древните евреи беше напълно догматизирана. Тя се превърна в измислена свещена история и сложно се преплете с моралните представи и религиозни учения на така наричаните християнски народи.
97:8.7 Кратко изложение на основните моменти от древноеврейската история ще покаже как историческите факти бяха дотолкова изменени във Вавилон от еврейските духовници, че обикновената светска история на техните народи се превърна в измислена свещена история.
97:9.1 Никога не са съществували дванадесет израилски племена. В Палестина се заселиха само три или четири племена[91]. Древноеврейската нация се появи в резултат от съюза на така наричаните израилтяни с хананейци. “И живяха синовете на Израил сред хананейци.” Древните евреи никога не са гонили хананейците от Палестина независимо от това, че свещениците без колебание твърдят обратното[92].
97:9.2 Националното съзнание на израилтяните произлезе от възвишенията на Ефрем; по-късното еврейско съзнание възникна в южния клан на Юда. Евреите (юдеи) винаги се стараеха да очернят и оклеветят историята на северните израилтяни (ефремци).
97:9.3 Претенциозната история на древните евреи започва с повествуванието за това, как Саул събирал северните колена за отразяване на нападението на амонитците над дружеските племена на галаадяните на изток от р[93]. Йордан[94]. Заставайки като глава на армията, наброяваща малко повече от три хиляди човека, той разби врага и именно след този подвиг ефремците го направиха свой цар. Преиначавайки разказа за този епизод, пленените свещеници увеличиха числеността на армията на Саул до 330 000 човека и добавиха “мъжете Юдини” към списъка на племената, участващи в сражението[95].
97:9.4 Веднага след поражението на амонитците Саул беше избран за цар по общо решение на своята войска. Никой от свещениците или пророците не взе участие в това. Но впоследствие свещениците записаха, че Саул бил коронован от пророк Самуил по повеля на небесата[96]. Те направиха това, за да положат началото на “божествена наследствена линия” за царстването на Давид в Юдея.
97:9.5 Най-значителните изкривявания на еврейската история засягат Давид. След победата на Саул над амонитците (която той приписа на Яхве) филистимците се разтревожиха и започнаха да нападат северните племена. Давид и Саул никога не са намирали общ език. Давид заедно с отряд от шестстотин човека влезе в пределите на филистимския съюз и, вдигайки се по крайбрежието, излезе при долината на Ездрелон[97]. Недалеч от Гет, филистимците заповядаха на Давид да отстъпи; те се опасяваха, че той ще се съедини със Саул. Давид се оттегли, филистимците атакуваха и разбиха Саул[98][99]. Те нямаше да могат да направят това, ако Давид беше останал верен на Израил. Армията на Давид представляваше многоезично сборище от бунтари, в голямата си част представляващи останки от общества и хора, бягащи от правосъдието[100].
97:9.6 Поради трагичното поражение на Саул от филистимците при Гелвуя Яхве падна в очите на ханаанците в сравнение с другите богове. В обичайния случай поражението на Саул щеше да бъде приписано на отстъпничество от Яхве, но този път юдейските редактори го обясниха с отстъпления от ритуала[101]. Легендата за Саул и Самуил им беше необходима като предпоставка за царуването на Давид.
97:9.7 Давид, заедно с неголяма войска, устрои своята столица в нееврейския град Хеврон[102]. Скоро неговите съотечественици го провъзгласиха за цар на новото царство Юдейско. Юдея се състоеше основно от нееврейски елементи: кенеи, халевеи, йевусеи и други хананеи. Бидейки чергари-пастири, те бяха предани на юдейската идея за земевладеенето. Тези племена се придържаха към идеологията на клановете, обитаващи в пустинята.
97:9.8 Различието на свещената история от светската добре се илюстрира от два различни разказа за короноването на Давид, които се привеждат в Стария Завет. По недоглеждане на свещениците се запази част от светския разказ за това как най-близките последователи на Давид (неговата войска) го направиха цар; по-късно свещениците съчиниха пространното и скучно изложение на свещената история, където се описва как пророк Самуил, по повеля на небесата, избра Давид сред неговите братя и официално, със сложна и тържествена церемония, го помаза да царства над евреите, след което го провъзгласи за приемник на Саул[103][104].
97:9.9 Неведнъж се случваше така, че свещениците, съчинявайки своите измислени разкази за чудодейните отношения на Бога с Израил, забравяха напълно да изтрият недвусмислените изложения на фактите, вече съществуващи в хрониките от това време.
97:9.10 Стремейки се да си създаде политическа репутация, Давид отначало се ожени за дъщерята на Саул, после — за вдовицата на богатия идумеянин Навал, а след това — за дъщерята на Талмай, царя Гесурски[105][106][107]. Той си взе за съпруги шест йевуски жени, без да се брои Вирсавия — жената на хетееца Урия[108].
97:9.11 Именно с такива методи и от такива хора Давид създаде измислицата за божественото царство — Юдея — като приемник на славата и традициите на изчезващото северно царство на ефремците — Израил. Разнообразната Юдея на Давид беше повече нееврейска, отколкото еврейска; независимо от това старейшините ефремци дойдоха при него и “помазаха Давид за цар на Израил”[109]. Предвид военната заплаха Давид сключи договор с йевусейците, а столица на единното царство направи Йевус (Йерусалим) — града-крепост, намиращ се на половината път между Юдея и Израил[110]. Осъзнавайки ставащото, филистимците нападнаха Давид[111]. След ожесточено сражение те бяха разбити и за пореден път Яхве стана “Господ Бог Саваот”[112][113].
97:9.12 Но Яхве не можа да сподели част от своята слава с ханаанските богове, тъй като основната част от армията на Давид беше нееврейска. Така във вашите писания (по недоглеждане на юдейските редактори) се появи красноречиво свидетелство: “Яхве разби враговете мои пред мен. Затова това място беше назовано Ваал-Перацим[114].” Те направиха така, защото осемдесет процента от войните на Давид се покланяха на Ваал.
97:9.13 Давид обясни поражението на Саул при Гелвуя с това, че Саул нападна ханаанския град Гаваон, чиито жители имаха мирен договор с ефремците[115]. Поради това Яхве се отвърна от него. Даже във времената на Саул Давид защитаваше ханаанския град Кеил от филистимците, а впоследствие направи един от ханаанските градове своя столица[116]. Верен на политиката на компромисите с хананеите, Давид издаде седем потомъка на Саул на гаваонците, които ги екзекутираха[117].
97:9.14 След поражението на филистимците Давид завладя “ковчега на Яхве”, пренесе го в Йерусалим и направи поклонението на Яхве официална религия на своето царство[118]. Като следваща крачка той започна да взема високи подкупи от идумейците, моавитяните, амонитците и сирийците[119].
97:9.15 В нарушение на древноеврейските нрави продажните чиновници на Давид започнаха да придобиват за лично ползване северните земи и скоро взеха под свой контрол караванните мита, които преди това вземаха филистимците. След това стана серия жестокости, кулминацията на които беше убийството на Урия[120]. Всички съдебни апелации се разглеждаха в Йерусалим; “старейшините” повече не можеха да извършват правосъдие. Не е чудно, че избухна бунт. Днес Авесалом може да бъде наречен демагог; неговата майка беше хананейка[121]. Освен сина на Вирсавия, Соломон, съществуваха и половин дузина други претенденти за трона.
97:9.16 След смъртта на Давид Соломон напълно очисти своята държавна машина от северните влияния, но запази цялата тирания и налогооблагане, съществуващи при режима на неговия баща[122]. Разкошният двор на Соломон и широката програма за строителство разориха страната: бяха построени Ливанският дом, дворецът на дъщерята на фараона, храмът на Яхве, царския дворец и бяха възстановени стените на много градове[123]. Соломон построи огромен еврейски флот, който под управлението на сирийски моряци търгуваше с целия свят[124]. Неговият харем наброяваше почти хиляда [седемстотин жени и триста наложници — ІІІ Цар[125]. 113; б.р.].
97:9.17 Към това време храмът на Яхве в Силом беше дискредитиран и център на целия религиозен живот на нацията стана пищният дворцов параклис в Йевус. Северното царство се върна към поклонението пред Елохим. То беше под покровителството на фараоните, които по-късно поробиха Юдея и наложиха на южното царство данък[126].
97:9.18 Периоди на подем се сменяха с периоди на упадък — войни на Израил и Юдея. След четири години гражданска война и смяна на три династии Израил се оказа под властта на градските деспоти, които започнаха да търгуват със земя[127]. Даже цар Амврий се опита да купи имението на Семир. Но смъртна опасност надвисна, когато Салманасар III реши да разпространи своята власт над средиземноморското крайбрежие. Царят на ефремците Ахав се обедини с десет други групи и води битка при Каркар. Сражението завърши наравно. Асириецът беше спрян, но множество воини от съюзната армия останаха на бойното поле. Това голямо сражение даже не се споменава в Стария Завет.
97:9.19 Нови неприятности възникнаха, когато Ахав се опита да купи земя от Навутей. Неговата жена-финикийка подправи подписа на Ахав на документи, в които се отдаваше разпореждане да се конфискува земята на Навутей, обвинен в оскверняване на имената на “Елохим и царя”. Навутей и неговите синове бяха веднага екзекутирани. На мястото на събитията се появи решителният Илия, обвинявайки Ахав в убийството на Навутеите[128]. Така Илия, един от най-големите пророци, започна своите проповеди със защита на предишното отношение към земята — против търгуващите със земя поклонници на Ваал, против стремежите на градовете към господство над провинцията. Но тази реформа се увенча с успех, едва след като провинциалният земевладелец Ииуй обедини своите сили с селския вожд Йонадав, унищожавайки пророците на Ваал (търговци на недвижими имоти) в Самария[129].
97:9.20 Новият живот започна, след като Йоахас и неговия син Йеровоам избавиха Израил от враговете[130]. Но в това време в Самария вече управляваше престъпната аристокрация, съперничеща си по своите безчинства с династията на Давид от предишните дни. Държавата и църквата действаха ръка за ръка. Опитът да подтиснат свободата на словото застави Илия, Амос и Осия да пишат тайно, което действително положи началото на еврейската и християнската Библии.
97:9.21 Но северното царство изчезна, едва след като царят на Израил, сключвайки договор с царя на Египет, отказа да плати данък на Асирия. Последва тригодишна обсада, завършила с пълното унищожаване на северното царство. Така изчезна Ефрем (Израил)[131]. Юдея — тоест евреите, “остатъкът от Израил” — започна да съсредоточава земя в ръцете на шепа хора, както каза Исая, “прибавяйки дом към дома и поле към полето”[132][133]. Скоро в Йерусалим, наред с храма на Яхве, се появи храм на Ваал. Краят на тази власт на терор беше положен от монотеистичното въстание, вдигнато от непълнолетния цар Йоас, който в течение на тридесет и пет години отстояваше вярата в Яхве[134].
97:9.22 Източник на неприятности за следващия цар, Амасия, станаха обложените с данък и въстанали идумейци и техните съседи[135]. След блестяща победа Амасия тръгна назад, за да нападне своите северни съседи, но претърпя също толкова съкрушително поражение. След това избухна селски бунт[136]. Въстаналите убиха царя, а на трона поставиха неговия шестнадесетгодишен син. Това беше Азария, когото Исая нарича Озия[137]. След Озия делата тръгнаха все по-зле и в течение на сто години Юдея плащаше данък на асирийските царе[138]. Исая първи обеща, че Йерусалим, градът на Яхве, ще стои вечно. Но Йеремия не се побоя да предскаже неговото падане.
97:9.23 Причината за действителния крах на Юдея стана кликата на богатите и продажни политици, действащи в управлението на непълнолетния цар Манасий[139]. Изменението на условията спомогна за връщането към култа към Ваал, разрешаващ да се търгува със земята, което противоречеше на идеологията на Яхве. Падението на Асирия и усилването на Египет за известно време донесоха на Юдея избавление и народът взе властта в свои ръце. При Йосия той приключи с йерусалимската клика продажни политици.
97:9.24 Но тази ера завърши с трагедия, когато Йосия реши да встъпи в бой с Нехао, опитвайки се да спре неговата огромна армия, придвижваща се из Египет край брега на морето, на помощ на сражаващите се с Вавилон асирийци[140]. Йосия започна да плаща данък на Египет. В Йерусалим политическата партия на Ваал се върна към властта и това беше началото на действителната зависимост от Египет. В последвалия след това период от време ваалитите контролираха както съдиите, така и духовенството. Поклонението на Ваал представляваше икономическа и социална система, имаща отношение както към правата за собственост, така и към плодородието на земята.
97:9.25 След свалянето на Нехао от Навуходоносор Юдея попадна под властта на Вавилон и беше оставена в покой десет години, но скоро въстана[141]. Когато Навуходоносор застана против Юдея, нейните жители, за да повлияят на Яхве, започнаха да провеждат социални реформи, в частност — освобождаване на робите. След временното извеждане на вавилонската армия евреите се зарадваха, повярвали в това, че реформата им е донесла избавление. Именно тогава Йеремия ги предупреди за надвисналата опасност и скоро Навуходоносор се върна[142][143].
97:9.26 Краят на Юдея дойде внезапно. Градът беше разрушен, а народът изгонен във Вавилон[144]. Противопоставянето на Яхве и Ваал завърши с плен и пленът стана това сътресение, което доведе останките от Израил към монотеизъм.
97:9.27 Във Вавилон евреите стигнаха до извода, че не могат да съществуват в Палестина във вид на неголяма група със своите особени социални и икономически обичаи и че тяхната идеология може да възтържествува само в случай на обръщане в нея на друговерци. Така се роди новата представа за съдбата — идеята за това, че евреите са длъжни да станат избраните слуги на Яхве. Еврейската религия на Стария Завет истински се формира в годините на плен.
97:9.28 Доктрината за безсмъртието също се формира във Вавилон. По-рано евреите смятаха, че идеята за бъдещ живот намалява значението на техните евангелия на социалната справедливост. Сега теологията за пръв път измести социологията и икономиката.
97:9.29 Така истината за еврейския народ показва, че свещената история в значителна степен се оказва само хроника на обикновената светска история. Юдаизмът беше тази почва, върху която израсна християнството, но евреите не бяха свръхестествен народ.
97:10.1 Израилските вождове внушаваха на израилтяните, че те са избран народ не заради особени привилегии и изключително божествено благоволение, а в името на особено служене — да носят истината за единия Бог на всички хора[145]. Те обещаха на евреите, че ако изпълнят даденото им предназначение, ще станат духовни вождове на всички хора и бъдещият Месия ще управлява тях и всички хора като Княз на Мира.
97:10.2 Получавайки от персите свобода, евреите се върнаха в Палестина, но само за да попаднат в кабалата на собствените си закони, жертвоприношения и ритуали, подчинени на свещениците. И тъй както еврейските племена отхвърлиха чудесния разказ за Бога, с който към тях се обърна в своята прощална реч Мойсей, в полза на ритуалите по жертвоприношенията и епитимиите, така и останките от тази древноеврейска нация отхвърлиха величествената представа за Бога на втория Исая, отдавайки предпочитание на правилата, предписанията и ритуалите на все по-многобройното духовенство[146].
97:10.3 Националният егоизъм, лъжливата вяра в неправилно представяния обещан Месия, усилването на кабалата и тиранията на духовенството — всичко това накара да замлъкнат техните духовни лидери (с изключение на Даниил, Йезекиил, Агей и Малахия); и от това време до идването на Йоан Кръстител целият Израил преживяваше все по-голям духовен упадък. Но евреите никога не изгубиха своята представа за Всеобщия Баща; те продължават да следват тази концепция за Божеството и в края на двадесети век след Христа.
97:10.4 От Мойсей до Йоан Кръстител се проточи непрекъснат ред правоверни учители, които предаваха факела на монотеизма от едно поколение на друго, неизменно порицавайки безсъвестните управители, разобличавайки меркантилното духовенство и призовавайки хората да бъдат предани на върховния Яхве — Господ Бог на Израил.
97:10.5 Като нация евреите с времето загубиха своята политическа индивидуалност, но древната еврейска религия, основана на искрената вяра в единия и всеобщ Бог, продължава да живее в сърцата на разпръснатите изгнаници[147]. И тази религия е жива затова, защото ú се отдаде да запази висшите ценности на своите последователи. Еврейската религия действително запази народните идеали, но тя не можа да стане двигател на прогреса и вдъхновител на творческите открития на философията в сферите на истината. Еврейската религия има много слаби страни — например, недостатъчността на философията и почти пълно отсъствие на естетически качества, но тя действително запази нравствените ценности; затова тя се съхрани. В сравнение с други концепции за Божеството представата за върховния Яхве беше определена, жива, личностна и нравствена.
97:10.6 Немного народи обичаха справедливостта, мъдростта, истината и праведността както евреите, но от всички народи те в най-малка степен допринесоха за интелектуално осмисляне и духовно разбиране на тези божествени качества. Макар че теологията на юдаизма се отказа да разшири своите граници, тя изигра важна роля в развитието на две други световни религии — християнството и исляма.
97:10.7 Еврейската религия се запази и благодарение на своите институции. За религията е трудно да оцелее като частна практика на изолирани индивиди. Извечната грешка на религиозните вождове се заключава в това, че виждайки злото в институционална религия, те се стремят да унищожат самия метод на групови действия. Те биха могли да се сдобият с повече, реформирайки ритуалите, а не унищожавайки ги. В това отношение Йезекиил беше по-мъдър от своите съвременници; макар че той се присъедини към тях в изискванията за лична морална отговорност, неговата цел беше също така създаването и безупречното изпълнение на по-съвършен и чист ритуал[148][149].
97:10.8 Така, сменящи се един друг, учителите на Израил извършиха най-големия подвиг за цялата история на еволюцията на религията на Урантия: постепенната, но непрекъсната трансформация на варварската представа за свирепия демон Яхве — ревнивия и жесток бог-дух на сипещия огън и жупел синайски вулкан, в последващата величествена и божествена концепция за върховния Яхве, създателя на всичко съществуващо, любвеобилния и милосърден Баща на цялото човечество. И тази древноеврейска концепция за Бога оставаше висшата човешка представа за Всеобщия Баща, чак докато тя получи ново и толкова съвършено развитие в личните учения и жизнен пример на неговия Син — Михаил Небадонски.
97:10.9 [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
| Документ 96. Яхве — Бог на евреите |
Индекс
Множествена версия |
Документ 98. Ученията на Мелхиседек на запад |