© 2014 Фондация Урантия
| Документ 102. Основите на религиозната вяра |
Индекс
Множествена версия |
Документ 104. Развитие на концепцията за Троицата |
103:0.1 ВСИЧКИ истински религиозни реакции на човека се инициират на ранния етап на неговото развитие от спомагателните духове на поклонението и се контролират от спомагателния дух на разума. Първият свръхразумен дар на човека се заключава в съединяването на личността с контура на Светия Дух — пораждането на Съзидателния Дух на вселената; и дълго преди посвещенията на божествените Синове или вселенското посвещение на Настройчиците задача на това въздействие става разширяването на възгледа човека за етиката, религията и духовността. След посвещението на Райските Синове, освободилият се Дух на Истината внася огромен принос в повишаването на човешката способност да възприема религиозните истини. С прогреса на еволюцията в обитаемия свят нараства ролята на Настройчиците на Съзнанието във формирането на религиозна интуиция от по-висок тип. Настройчикът на Съзнанието е космическият прозорец, през който крайното създание, благодарение на проницателността на вярата, е способно да види несъмнеността и божествеността на безкрайното Божество — Всеобщият Баща.
103:0.2 Религиозните тенденции се присъщи на човешкия род; те се проявяват повсеместно и имат явно естествен произход; примитивните религии са винаги еволюционни в своето възникване. С развитието на естествения религиозен опит иначе бавното протичане на планетарната еволюция периодически се прекъсва от откровения на истината.
103:0.3 Понастоящем на Урантия съществуват четири вида религии:
103:0.4 1. Естествена или еволюционна религия.
103:0.5 2. Свръхестествена или богооткровена религия.
103:0.6 3. Практическа или ежедневна религия — различни степени на съчетаване на естествената и свръхестествената религия.
103:0.7 4. Философски религии — изкуствени или философски теологически доктрини и религии породени от разсъдъка.
103:1.1 Единството на религиозния опит сред членовете на социалната или религиозната група се обяснява с еднаквата същност на пребиваващите в индивида частици на Бога. Именно това божествено начало в човека поражда безкористна заинтересованост от благополучието на другите хора. Но предвид това, че личността е неповторима — не съществуват двама еднакви смъртни, не може да има и двама души еднакво интерпретиращи водителството и подбудите на живеещия в техния разум дух на божествеността. Група смъртни е способна да изпитва духовно единство, но такива създания никога няма да могат да постигнат философско еднообразие. Разнообразието в интерпретацията на религиозната мисъл и опит се демонстрира от факта, че теолозите и философите на двадесети век са дали повече от петстотин различни определения на религията. В действителност всеки човек определя религията изхождайки от своето собствено емпирично разбиране на божествените импулси изпращани от пребиваващия в него дух на Бога и затова такива интерпретации задължително ще бъдат уникални и съвършено неприличащи на религиозната философия на всички останали хора.
103:1.2 Когато един смъртен е напълно съгласен с религиозната философия на друг смъртен, то такова явление означава, че две такива същества притежават еднакъв религиозен опит по тези въпроси, на които те дават еднакво философско-религиозно тълкуване.
103:1.3 Макар че вашата религия е основана на личния опит, изключително важно е да знаете огромно множество други примери за религиозен опит (различните тълкувания предлагани от различни смъртни), за да не позволите на своя собствен религиозен живот да стане егоцентричен — ограничен, егоистичен и асоциален.
103:1.4 Рационализмът греши, когато предполага, че религията в началото e примитивно вярване в нещо, което бива последвано от преследване на ценности. Религията е на първо място стремеж към ценности, след което се формира система на обяснителни вярвания. За хората е много по-лесно да стигнат до съгласие по отношение на религиозни ценности — цели, отколкото по отношение на вярвания — интерпретации. С това се обяснява факта, че в религията може да съществува съгласие по отношение на ценностите и целите и едновременно да се наблюдава обезкуражаващото явление: запазване на вярването в стотици противоречащи си едно на друго религиозни течения. По силата на тази причина даденият човек може да запазва своя религиозен опит отхвърляйки или изменяйки много от своите религиозни вярвания. Религията продължава да съществува независимо от революционните промени в религиозните вярвания. Не теологията създава религията, а религията е тази, която създава теологическата философия.
103:1.5 Това, че религиозните хора вярваха в много неща, които беше лъжливи, не лишава религията от състоятелност, тъй като тя е основана на признаването на ценностите и се потвърждава от вярата опираща се на личен религиозен опит. Така религията е основана на опита и религиозната мисъл, а теологията — философия на религията, е добросъвестен опит за интерпретация на този опит. Такива обяснителни вярвания могат да бъдат истински или лъжливи, или могат да съчетават истината със заблуждението.
103:1.6 Осъзнаването на признаването на духовните ценности е опит излизащ извън рамките на понятийната сфера. В нито един човешки език няма думи, с които да може да се изрази това “чувство”, “усещане”, “интуиция” или “опит” — това, което ние решихме да наричаме Бого-съзнание. Пребиваващият в човека дух на Бога не е личностен — Настройчикът е доличностен, но този Наставник представлява ценност, разпространява аромата на божественост, която е личностна в най-висшия и безкраен смисъл. Ако Бог не беше поне личностен, той не би могъл да притежава съзнание, а ако нямаше съзнание, щеше да стои по-ниско от човека[1].
103:2.1 Религията функционира в разума на човека и се реализира в опита преди да се появи в човешкото съзнание. Детето успява да преживее около девет месеца преди да изпита раждането. Но “раждането” на религията не е внезапно: то представлява постепенно формиране. И все пак рано или късно идва “денят на раждането”[2]. Вие встъпвате в небесното царство само “родени отново” — родени в Духа. Много духовни раждания се съпровождат със силно терзание на духа и сериозно възбуждане на психиката подобно на това както много физически раждания се характеризират с “бурни и мъчителни родилни болки” и други аномалии при “освобождаването от бременността”. В други случаи духовното раждане е следствие от естествен и нормален растеж в процеса на възприемането на висшите ценности и усъвършенствания на духовния опит, макар че религиозното развитие е невъзможно без съзнателно усилие, без позитивни и лични стремежи. Религията никога не е пасивен опит, отрицателно отношение. Това, което е наречено “раждане на религията” няма пряка връзка с така наречения опит с обръщането, с който обикновено се характеризират религиозните епизоди случващи се с възрастта в резултат на разстройство на психиката, подтискане на емоциите и кризи на характера.
103:2.2 Но хората, възпитани от своите родители в съзнание за това, че те самите са деца на любвеобилния небесен Баща, не са длъжни да гледат подозрително на своите смъртни другари, които са могли да постигнат такова съзнание за дружеска връзка с Бога едва след психична криза, емоционален стрес.
103:2.3 Еволюционната почва в разума на човека, в която израстват семената на богооткровената религия, са тази нравствена природа, която още на най-ранния си етап поражда обществено съзнание. Първите подбуди на нравствената природа на детето имат отношение не към пола, чувството за вина, или самолюбието, а към импулсите на справедливостта, честността и желанието за доброта — оказването на полезна помощ на своите другари. И възпитанието на такива ранни прояви на нравственост води до постепенно развитие на религиозен живот относително свободен от конфликти, сътресения и кризи.
103:2.4 Още в началото на своя живот всеки човек изпитва нещо като конфликт между егоистичността и алтруистичните пориви и често първият опит за богосъзнание идва в резултат на търсенето на свръхчовешка помощ за разрешаването на такива нравствени конфликти.
103:2.5 Психологията на детето по природа е позитивна, а не негативна. В много случаи причината за негативизма на смъртния човек се заключава във възпитанието им. Когато се казва, че детето е позитивно, се имат предвид неговите нравствени подбуди — тези сили на разума, появата на които сигнализира пристигането на Настройчик на Съзнанието.
103:2.6 Ако обучението на детето не се извращава, неговият разум се развива позитивно и според проявата на религиозно съзнание води към праведност и социално служене, а не негативно - далеч от греха и вината. Развитието на религиозния опит може да доведе или да не доведе до конфликт, но в него винаги присъстват неизбежни решения, усилия и функция на човешката воля.
103:2.7 Нравственият избор винаги се съпровожда с по-голям или по-малък нравствен конфликт. И първият такъв конфликт в съзнанието на детето възниква между егоистичните подбуди и алтруистичните пориви. Настройчикът на Съзнанието не пренебрегва личностните ценности на егоистичния мотив, но той оказва своето въздействие така, че известно предпочитание да се окаже на алтруистичния импулс водещ към човешкото щастие и радостите на небесното царство.
103:2.8 Когато нравственото същество избира безкористността независимо от подбудите към егоизъм, то това е елементарен религиозен опит. Нито едно животно не е способно на такъв избор; подобно решение е както човешко, така и религиозно. То включва факта на богосъзнанието и проявява порив към социално служене — основата на човешкото братство. Когато разумът прави правилен нравствен избор посредством действията на свободната воля, то такова решение представлява религиозен опит.
103:2.9 Но преди детето да се е развило достатъчно, за да бъдат формирани нравствени качества позволяващи му да прави избор в полза на алтруистичното служене, в него е успял да се развие силен и монолитен егоистичен характер. Именно тази реална ситуация поражда теорията на борбата между “висшата” и “низшата” природа между “предишния човек на греха” и “новия човек” на благодатта[3]. Още в най-ранна възраст нормалното дете започва да усвоява това, че е “по-блажено да даваш, отколкото да вземаш”[4].
103:2.10 Обикновено човек свързва стремежа към удовлетворяването на собствените потребности със своето его — собственото “аз”. В противовес на това той е склонен да свързва своите алтруистични желания с някакво външно въздействие — Бога. Такъв възглед е съвършено верен, тъй като всички неегоистични желания действително са следствие от направляващото въздействие на вътрешния Настройчик на Съзнанието, а Настройчикът е частица от Бога. Импулсът на Духовния Наставник се възприема в човешкото съзнание като подбуда към алтруизъм, отзивчиво отношение към своите другари. Във всеки случай такъв е ранният и основополагащ опит в съзнанието на детето. Ако растящото дете е неспособно да обедини своята личност, хипертрофираният алтруистичен порив може да нанесе сериозен ущърб на благополучието на вътрешното “аз”. Въведеното в заблуждение съзнание става причина за много конфликти, безпокойства, преживявания и безкрайни човешки нещастия.
103:3.1 Макар че вярата в духове, сънища, а също и в различни суеверия изиграха роля в процеса на еволюцията на примитивните религии, вие не следва да забравяте за влиянието на клановия или племенния дух на солидарност. Именно взаимоотношенията в групата доведоха до тази социална ситуация, която предложи алтернатива на конфликта на егоистичните и алтруистичните наклонности в нравственото съзнание на първобитния човек. Независимо от вярата им в духове, съсредоточаването на религията на примитивните австралийци и досега си остава клана. Като тенденция такива религиозни представи с времето се персонализират — в началото във вид на животни, по-късно — като свръхчовек и Бог. Даже примитивните африкански бушмени, поверията на които и досега се намират на ниските нива на тотемизма, осъзнават различието между лични и групови интереси, а това е елементарната способност да различаваш световните ценности от свещените. Но социалната група не е източникът на религиозния опит. Независимо от влиянието на всички тези първобитни фактори за развитието на религията в древния човек източникът на истински религиозен импулс както преди е присъствието на истинските духовни сили, подбуждащи волята към приемането на безкористни решения.
103:3.2 По-късната религия се предзнаменува от примитивни вярвания в природни чудеса и тайни, в неличностен авторитет. Но рано или късно еволюиращата религия изисква от индивида той да принесе на олтара на групата лична жертва — да направи нещо за това другите хора да станат по-щастливи и по-добри. Крайното призвание на религията е да служи на Бога и човека.
103:3.3 Религията е призвана да измени обкръжаващата човека среда, но тази религия, която съществува понастоящем в смъртните, в значителна степен е неспособна да се справи с тази задача. Твърде често средата е подчинявала религията.
103:3.4 Помнете, че във всички векове най-важният религиозен опит бяха чувствата, в които се пробуждаха нравствените ценности и социалните значения, а не разсъжденията относно теологичните догми или философските теории. Религията се развива благоприятно според това как елемента на магията се изтласква от представите за морала.
103:3.5 Преминавайки в своето развитие през суеверията на свръхестественото излъчване, магията, поклонението пред природата, страха от духове и поклонението пред животните, човекът премина към различни ритуали, посредством които религиозното отношение на индивида се превърна в групови реакции на клана. Впоследствие такива обреди бяха съсредоточени и закрепени в племенните вярвания, а с времето тези страхове и поверия се персонализираха в богове. Но в цялата тази религиозна еволюция присъстваше някакъв нравствен елемент. Импулсът, съобщаван на човека от вътрешния Бог, винаги е притежавал сила. И тези могъщи въздействия — едното от които човешко, а другото — божествено, осигуриха запазването на религията в продължение на векове независимо от това, че тя неведнъж се намираше на ръба на гибел поради многобройните пагубни тенденции и непремирими противоречия.
103:4.1 Характерното различие на светското събиране от религиозната среща се състои в това, че в сравнение със светската, религиозната среща е проникната от атмосфера на общуване. Така в човешката група се изработва чувството за приятелски взаимоотношения с божественото, с което започва груповото поклонение. Най-древният вид социално общуване беше участието в общата трапеза и затова в древните религии някаква част от обредната жертва трябваше да се изяжда от вярващите. Тази форма на духовно общуване се запазва и в християнското причастие. Атмосферата на общуване предоставя живителен и успокоителен период на примирие между своето користно “аз” и алтруистичното подбуждане на вътрешния Духовен Наставник и е предверие на истинското поклонение — практиката на присъствието на Бога, която води до появата на братството на хората.
103:4.2 Когато първобитният човек чувстваше, че неговото общуване с Бога е прекъснато, той прибягваше към жертвоприношения в опит да се сдобие с примирение, да възстанови дружеските отношения. Жаждата за праведност води до откриване на истината, а истината повишава идеалите, което създава нови проблеми за индивидуалния вярващ, тъй като нашите идеали имат тенденцията да нарастват в геометрична прогресия, а нашата способност да живеем съгласно тези идеали се подобрява само в аритметична прогресия.
103:4.3 Чувството за вина (не съзнанието за греха) произхожда или от прекъснатото духовно общуване, или от понижаване нивото на нравствените идеали на индивида. Изходът от това неприятно положение е само в осъзнаването на това, че висшите нравствени идеали на човека не задължително означават Божията воля. Човекът не може да се надява на това, че неговият живот ще съответства на неговите най-висши идеали, но той може да бъде верен своята цел: да търси Бога, постепенно придобивайки все по-голямо сходство с него.
103:4.4 Иисус отхвърли всички ритуали на жертвоприношението и изкуплението. Той разруши основата за всеки подобен измислен страх и чувство на изолация във вселената като провъзгласи, че човекът е дете Божие; отношението на създанието и Създателя се постави на основата на отношенията дете-родител. Бог става любящ Баща по отношение на своите смъртни синове и дъщери. Навечно се отменят всякакви ритуали, които не са законна част на тези съкровени семейни отношения.
103:4.5 Отношението на Бога-Баща към своето дете се определя не от действителната добродетел или достойнство на създанието, а от признаването на мотивацията на детето — от неговите цели и намерения. Такива взаимоотношения са отношения между родител и дете движени от божествената любов.
103:5.1 Ранният еволюционен разум поражда чувството за социален дълг и морални задължения извлечени основно от емоционален страх. По-позитивната подбуда към социалното служене и безкористният идеализъм възниква като непосредствен импулс на божествения дух пребиваващ в човешкия разум[5].
103:5.2 Идеята-идеал за правене на добро на други хора - импулсът, подбуждащ да си откажеш нещо заради своя ближен отначало е крайно ограничен[6]. Първобитният[7][8][9][10]
103:5.3 човек смята за свои ближни само тези, които са близки до него, тези, които се отнасят към него дружелюбно; с развитието на религиозната цивилизация представата за ближния се разширява и включва клана, племето и нацията. По-късно Иисус включи в него цялото човечество, като ни поръча да обичаме даже своите врагове. И във всеки нормален човек има нещо, което му говори за нравствеността, за справедливостта на това учение. Даже тези, които по-малко от всичко следват този идеал признават, че на теория той е правилен.
103:5.4 Всички хора осъзнават нравственото начало на тази всеобща човешка подбуда към безкористност и алтруизъм. Хуманистът приписва тази подбуда на естествената дейност на човешкия разум; вярващият е по-близко до истината признавайки, че истински безкористният стимул на смъртния разум е реакция на вътрешното духовно ръководство на Настройчика на Съзнанието.
103:5.5 Но не винаги може да се разчита на човешката интерпретация на тези ранни конфликти — желанието да служиш на своето “аз” и на “аз-а” на другите. Само достатъчно монолитната личност е способна да бъде арбитър в многообразните сблъсъци на егоистичните стремежи и пробуждащото се социално съзнание. “Аз”-ът има такива права каквито и ближните. Нито едната от тези две страни не притежава изключителни права над вниманието на индивида и неговото служене. Неспособността да разреши този проблем води до най-древната разновидност на чувството за вина на човека.
103:5.6 Човекът постига щастие едва тогава, когато егоистичното желание на “аз” (божествения дух) се координират и примиряват с обединената воля на интегриращата и координираща личност. Разумът на еволюционния човек винаги се сблъсква с трудния проблем на разрешаването на спора между естествения растеж на емоционалните импулси и нравствения растеж на безкористните подбуди, основани на духовната интуиция — истинската религиозна рефлексия.[11]
103:5.7 Опитът да се осигури еднаква полза за себе си и за най-голям брой други хора представлява проблем, който не винаги може да се реши удовлетворително в пространствено-времевия контекст. В аспекта на вечния живот такива антагонизми са разрешими, но те са непримирими в течение на краткия човешки живот. Иисус е имал предвид този парадокс, когато е казвал: “Този, който запази своя живот, ще го загуби, а този, който отдаде живота си за царството, ще го придобие”.
103:5.8 Следването на идеала — стремежът да бъдеш подобен на Бога, не се прекратява както до смъртта, така и след нея. В своята същност животът след смъртта не се отличава от смъртното съществуване. Цялото благо, извършвано от нас в този живот, пряко спомага за усъвършенстването на бъдещия живот. Истинската религия не поощрява моралното безделие и духовната леност, не поощрява напразната надежда за това, че резултатът от преминаването през вратата на естествената смърт ще бъде даряване с всички добродетели, присъщи на благодатния характер. Истинската религия не намалява стремежа на човека да се сдобие с прогрес в течение на дадения му живот. Всяко постижение на смъртния е пряк принос към обогатяването на първите етапи на опита от безсмъртния живот.
103:5.9 Когато на човека се внушава, че неговите алтруистични пориви са не повече от развит природен стаден инстинкт, това погубва неговия идеализъм. Но когато човек научи, че тези висши подбуди на душата произхождат от пребиваващите в неговия смъртен разум духовни сили, това го облагородява и пробужда в него огромна енергия.
103:5.10 Когато човек истински осъзнае, че в него живее и действа нещо вечно и божествено, той се възвисява над своето “аз”, излиза извън неговите предели. Така живата вяра в свръхчовешкия източник на нашите идеали става потвърждение на нашата вяра в това, че ние сме Божии синове и прави истински нашите алтруистични убеждения — чувството за братство между хората.
103:5.11 В областта на своя дух човек действително притежава свободна воля. Смъртният човек не е нито безпомощен роб на неумолимото владичество на всемогъщия Бог, нито жертва на сляпата фаталност на механистичния и космически детерминизъм. Наистина, човек сам е твореца на своята вечна съдба. Но спасението и облагородяването на човека не се извършва по принуда. Духовният растеж възниква в недрата на развиващата се душа. Принудата може да деформира личността, но никога не стимулира растежа[12]. Даже тази принуда, която осъществява образованието, помага само негативно — в този смисъл, че то може да спомага за предотвратяване на гибелния опит. Най-голям духовен растеж се извършва при минимално външно въздействие. “Където е духът господен, там има свобода”. Човекът се развива най-добре тогава, когато натискът от страна на семейството, обкръжението, църквата и държавата е най-малко. Но това не следва да се разбира, че в прогресивното общество няма място за семейство, социални институти, църква и държава.
103:5.12 Когато член на социална религиозна група удовлетворява изискванията на такава група, следва да се поощрява неговото религиозно право свободно да изразява личните тълкувания на истината на религиозната вяра и фактите на религиозния опит. Увереността на религиозната група в бъдеще зависи от духовното единство, а не от теологичното еднообразие. Религиозната група трябва да бъде в състояние да използва правото на свободомислие без да се превръща в “група от свободомислещи”. Всяка църква, която се покланя на живия Бог, утвърждава братството на хората и има смелост да освободи своите членове от всеки догматичен натиск, може с надежда да гледа в бъдещето.
103:6.1 Теологията изучава действията и реакциите на човешкия дух; тя никога няма да се превърне в наука, тъй като трябва в по-голяма или по-малка степен да се обединява с психологията в личното си изразяване и с философията в своето систематично изложение. Теологията е винаги изучаване на вашата религия; изучаването на религията на друг човек е психология.
103:6.2 Когато човекът пристъпва към изучаване и изследване на своята вселена отвън, той създава различните физически науки; когато пристъпва към изследване на себе си и на вселената отвътре, той поставя началото на теологията и метафизиката. Последващото изкуство на философията се развива в стремеж да се хармонизират множеството несъответствия, отначало неизбежно възникващи между откритията и ученията на тези две диаметрално противоположни пътища за приближаване към вселената на неща и същества.
103:6.3 Религията е свързана от духовна гледна точка с осъзнаване на вътрешния характер на човешкия опит. Духовната природа на човека му позволява да обърне външната страна на вселената навътре. Затова е вярно, че при изключително вътрешен поглед от позицията на опита на личността, цялото творение се представя като духовно по своята природа.
103:6.4 Когато човек аналитично изследва вселената с помощта на своите материални способности — физическите органи на чувствата и свързаното с тях умствено възприятие, космосът изглежда механичен и енергийно-материален. Такъв метод на изследване на реалността представлява обръщане на вътрешната страна на вселената наопаки.
103:6.5 Логичната и последователна представа за вселената не може да бъде построена на постулатите на материализма или спиритизма, тъй като тези две системи на мислене, въздигнати в абсолют, неизбежно изкривяват представата за космоса, при което първата има работа с вселена вътрешната страна на която става външна, а втората изразява вселена външната страна на която става вътрешна. По този начин няма ни най-малка надежда науката или религията самостоятелно да могат да постигнат адекватно разбиране на вселенските истини и отношения без ръководство от страна на човешката философия и разяснения от страна на божественото откровение.
103:6.6 В своето изражение и самопостижение вътрешният дух на човека неизбежно зависи от устройството и от начина на действие на разума. Така външното емпирично постижение на човека в материалната реалност трябва да се основава на умственото осъзнаване на придобиващата опит личност. Затова духовният и материален, вътрешен и външен човешки опит винаги се съпоставя с функцията на разума и в това, което засяга тяхното съзнателно постигане, той се обуславя от неговата дейност. Човекът усеща материята в своя разум; той изпитва духовната реалност в душата си, но осъзнава този опит в своя разум. Разумът е вечният съгласуващ, обуславящ и определящ съвкупното съдържание на смъртния опит. Както енергийните същности, така и духовните ценности се изменят в процеса на интерпретацията, която се осъществява в съзнанието посредством разума.
103:6.7 Причината за трудността, с която се сблъсквате в стремежа си към по-съгласувана координация на науката и религията се заключава в това, че вие сте напълно незапознати с промеждутъчната област — моронтийния свят на неща и същества. Локалната вселена е представена от три степени или стадии на проявление на реалността: материя, моронтия и дух. Моронтийният подход снема всички отклонения между откритията на физическите науки и функционирането на духа на религията. Познавателният метод на науката е аргументацията; интуитивният метод на религията е вярата; методът на моронтийното ниво са мотата. Мота — това е възприемчивостта към свръхматериалната реалност започваща да компенсира незавършеността на растежа благодарение на това, че нейна субстанция е знанието-разум, а нейна същност — вярата-интуиция. Мота — това е свръхфилософско съгласуване на възприятията на разноплановата реалност непостижимо от материалните личности; частично се определя от опита на преживелите материалния живот в плът. Но много смъртни съзнаваха желателността на някакъв метод за осигуряване на съгласуваното взаимодействие на полярните области — наука и религия; и метафизиката е резултат от безуспешния опит на човека да запълни тази добре известна празнота. Но човешката метафизика се оказа повече плашеща, отколкото разясняваща. Метафизиката символизира добронамерен, но напразен опит на човека да компенсира отсъствието на мотата на моронтия.
103:6.8 Метафизиката претърпя поражение; мотата за човека са недостъпни. Откровението е единственият метод способен да компенсира отсъствието в материалния свят на възприемчивостта към истината, присъща на мотата. Откровението решително отстранява бъркотията, към която разсъдъчната метафизика довежда в еволюционния свят.
103:6.9 Науката е опит на човека да изучи своето физическо обкръжение, света на енергията-вещество; религията е човешкия опит за постижение на космоса на духовните ценности; философията възникна вследствие стремежа на човешкия разум да организира и съотнесе получените от тези противоположни представи данни в някакво подобие на разумно и цялостно отношение към космоса. Философията, очистена чрез откровение, функционира удовлетворително в отсъствието на мота и в условията на криза и провал на нейната рационална човешка замяна — метафизиците.
103:6.10 Древният човек не правеше разлика между енергийните и духовни нива. Първи да разделят математиката и волята се опитаха виолетовата раса и нейните андитски приемници. Все повече цивилизовани хора повтаряха пътя на древните гърци и шумери отличаващи неодушевеното и одушевеното. С развитието на цивилизацията на философията ще бъде все по-трудно да прехвърля мост през пропастта разделяща понятията дух и енергия. Но в пространство-времето тези разминавания се съвместяват с Висшия.
103:6.11 Науката винаги трябва да се основава на разума макар че въображението и догадките спомагат да се разширят нейните граници. Религията извечно зависи от вярата макар че разумът е стабилизиращ фактор и полезен слуга. Винаги ги е имало и винаги ще ги има въвеждащи в заблуждение тълкувания на явленията както на естествения, така и на духовния свят погрешно наричани науки и религии.
103:6.12 Човекът се опитваше да построи своята философска система в условията на непълно овладяване на науката, лошо разбиране на религиите и неуспехи в метафизиката. И на съвременните хора действително би се отдало да създадат достойна и привлекателна философия за човека и своята вселена, ако не беше разрива на принципно важната и задължителна метафизическа връзка между световете на материята и духа — ако не беше безсилието на метафизиците не съумели да прехвърлят мост през моронтийната пропаст, разделяща физическото и духовното. В смъртния човек няма представа за моронтийния разум и материалното; откровението е единственият метод компенсиращ недостатъка на понятийните данни крайно необходими на човека за създаване на логическа философия на вселената и удовлетворително разбиране на своето надеждно и постоянно място в тази вселена.
103:6.13 Откровението е единствената надежда на човека да може да премине през пропастта на моронтия. Без помощта на мотата вярата и разума са неспособни да постигнат и построят логическа вселена. Без интуицията на мота смъртният човек не е в състояние да познае добродетелта, любовта и истината в явленията на материалния свят.
103:6.14 Когато човешката философия започне твърде много да клони към света на материята, тя става рационалистична или натуралистична. Когато философията особено започне да клони към духовното ниво, тя става идеалистична или даже мистична. Когато философията е толкова неудачна, че да клони към метафизиката, тя неизбежно става скептична, забъркана. В миналите векове мнозинството човешки знания и интелектуални оценки се падаха на един от трите вида изкривено възприятие. За философията е непозволено да изразява своите интерпретации на реалността в линейния стил на логиката; тя е длъжна извечно да се съобразява с елиптичната симетрия на реалността и същественото изкривяване на всякакви представи за връзките.
103:6.15 Висшата постижима за смъртния човек философия трябва логически да се основава на доводите на науката, религиозната вяра и проникването в истината, което става възможно благодарение на откровението. С помощта на този съюз, човекът е способен отчасти да компенсира своя неуспех в създаването на адекватна метафизика и своята неспособност да разбере мотата на моронтия.
103:7.1 Науката се поддържа от разума, религията — от вярата. Макар че вярата не се опира на разума, тя се поддава на обосноваване; не бидейки зависима от логиката, тя при все това се поддържа от убедителна логика. Вярата не може да бъде подхранвана даже от идеалната философия; в действителност — наред с науката, тя сама е източник на такава философия. Надеждно ръководство за вярата, човешката религиозна интуиция, може да стане само откровението; надеждно средство за възвишената вяра може да бъде само личния смъртен опит заедно с присъствието на духовен Настройчик — Бога, който е дух[13].
103:7.2 Истинското спасение е метод за божествена еволюция на смъртния разум от нивото на отъждествяване с материята чрез свързващите сфери на моронтия, към високия вселенски статут на съотнасяне с духа. И така, както материалният интуитивен инстинкт в процеса на земната еволюция предшества появата на разумно знание, така проявата на интуитивната духовна проницателност предшества последващата поява на моронтиен и духовен разум и опит в божествената програма на небесната еволюция — превръщането на потенциалите на човека тленен в действителността и божествеността на човека вечен, Райският завършил.
103:7.3 Но според това как възходящият човек се стреми към центъра — към Рая и познаването на Бога, той едновременно се стреми и навън, в пространството — към енергийното разбиране на материалния космос. Развитието на науката не е ограничено от земния живот на човека; неговият опит за възход във вселената и свръхвселената не на последно място ще се заключава в изучаване на превращенията на енергията и метаморфозата на веществата. Бог е дух, но Божеството е единство, а единството на Божеството не само обхваща духовните ценности на Всеобщия Баща и Вечния Син, но също така обхваща и енергийните факти на Всеобщия Властелин и Райския Остров, докато тези две фази на вселенска реалност са съвършено съотнесени в интелектуалните взаимовръзки на Съвместния Извършител и обединени на крайното ниво във формиращото се Божество на Висшето Същество.
103:7.4 Обединението на научното отношение и религиозното постижение с помощта на емпиричната философия е част от дългия човешки опит от възхода към Рая. Приближенията на математиката и несъмнеността на интуицията винаги ще се нуждаят от съгласуваща функция — логиката на разума на всички нива на опита, чак до максималното придобиване на Висшия.
103:7.5 Но логиката е неспособна да съгласува данните на науката и прозренията на религията, ако и научната и религиозната страна на личността не се подчиняват на истината, ако отсъства искрено желание да се следва истината където и да изведе тя, на каквито и изводи да се натъкне.
103:7.6 Логиката е метод на философията - метод за нейното изразяване. В пределите на истинската наука аргументацията винаги се поддава на подобряване посредством истинската логика; в пределите на истинската религия, вярата, изхождайки от вътрешната гледна точка, винаги е логична, даже ако изглежда съвършено необоснована при научен поглед отвън. При поглед отвън навътре, вселената може да ви се стори материална; ако я погледнете отвътре навън, същата тази вселена може да изглежда съвършено духовна. Рационалната аргументация израства от материалното съзнание, вярата — от духовното съзнание, но с помощта на философията, усилена от откровението, логиката е способна да потвърди както вътрешния, така и външния погледи, с това укрепвайки както науката, така и религията. Така, чрез общата връзка с логиката на философията и науката и религията могат да стават все по-търпими една към друга, проявявайки все по-малко скептицизъм.
103:7.7 Това, което е необходимо и на развиващата се наука и на религията, - е по-взискателна и смела самокритика, по-голямо разбиране на незавършеността на еволюционния статут. Нерядко и религиозните и научните учители са твърде самоуверени и догматични. Научната и религиозна самокритика може да се отнася само към фактите. Достатъчно е човек да отстъпи от фактите, и неговият разум губи своето оглавяващо положение, или бързо се изражда в подобие на лъжлива логика.
103:7.8 Истината — разбирането на космическите отношения, вселенските факти и духовните ценности — се открива най-добре чрез служенето на Духа на Истината и се подлага на най-добра критическа оценка в откровения. Но откровението не се поражда нито от науката, нито от религията; неговата функция се заключава в координирането на науката и религията с истинската реалност. В отсъствието на откровения, или в случай на неспособност да го приеме или разбере, смъртният човек винаги е прибягвал към внимателни търсения в областта на метафизиката — единственото човешко подобие на откровение на истината или на мотата на моронтийната личност.
103:7.9 Науката на материалния свят позволява на човека да контролира и в някаква степен да подчинява себе си на физическата среда. Религията на духовния опит е източник на приятелския порив, позволяващ на хората да живеят заедно в сложните условия на цивилизацията на научния век. Метафизиката, и в още по-голяма степен откровението, се явяват свързващо звено както за научни, така и за религиозни открития, което позволява на човека да се опитва логически да съотнесе тези отделни, но взаимосвързани области на мисли във възвишената философия, която би се отличавала с устойчивост на науката и увереност в религията.
103:7.10 В условията на смъртното съществуване абсолютните доказателства са невъзможни; и науката и религията са основани на допускания. На моронтийно ниво постулатите - както на науката, така и на религията, се поддават на частичното потвърждение от логиката на мотата. На духовно ниво — нивото на постигане на материален статут, потребността от крайно доказателство постепенно отстъпва пред действителния опит на реалността и причастността към реалността; но и тогава много от това, което лежи отвъд пределите на крайното остава недоказано.
103:7.11 Всички области на човешката мисъл са основани на някакви допускания, които се приемат, макар и без доказателства, благодарение на принципната възприемчивост към реалността свойствена на разума на човека. Науката тръгва по своя прехвален път на рационална аргументация като започва с допускането на реалността на три неща: материя, движение и живот. Религията започва с допускането на действителността на три неща: разум, дух и вселена — Висшето Същество.
103:7.12 Науката става област на мислите обхващаща въпросите на математиката, енергията и материята във времето и пространството. Религията включва в своята сфера не само крайния и временен дух, но и духа на вечността и върховността. Само благодарение на въздействието на продължителния опит мотата на тези две противоположни възприятия на вселената могат да стигнат до аналогични интерпретации на причините, функциите, отношенията, реалностите и целите. Максималното съгласуване на различията на енергията и духа се постига в контура на Седемте Главни Духа; тяхното първо обединение — в Божеството на Бога-Висшия; тяхното окончателно единство е в безкрайността на Първия Източник и Център, АЗ СЪМ[14].
103:7.13 Съждението е признаване на изводите на съзнанието по отношение на опита на физическия свят на енергията и материята и причастността към този свят. Вярата е акта на признаване на обосноваността на духовното съзнание — същността, която няма други смъртни доказателства. Логиката е синтетичното развитие на единството на вярата и съжденията в търсене на истината и е основана на принципните интелектуални свойства на смъртните същества, на вътрешното осъзнаване на неща, значения и ценности.
103:7.14 Присъствието на Настройчика на Съзнанието е действително потвърждение на духовната реалност, но истинността на това присъствие е невъзможно да се демонстрира на външния свят — тя е достъпна само за този, който по такъв начин постига пребиваващия в него Бог. Съзнанието за присъствието на Настройчик е основано на интелектуалното възприемане на истината, на свръхразумното осъзнаване на добродетелите и личностна подбуда към любов.
103:7.15 Науката открива материалния свят, религията го оценява, философията се опитва да интерпретира неговите значения, координирайки научния материален възглед с религиозна духовна представа. Но историята е област, в която науката и религията могат никога да не стигнат до пълно съгласие.
103:8.1 Макар че науката и философията могат да допускат вероятността за Бог с помощта на своите аргументи и логика, само личният религиозен опит на водения от духа човек може да потвърди несъмнеността на такова висше личностно Божество. В резултат от подобна инкарнация на живата истина на философската хипотеза, вероятността за Бога става религиозна реалност.
103:8.2 Бъркотията съпровождаща емпиричното постигане на несъмнеността на Бога е следствие от различните интерпретации и изложения на такъв опит от различни индивиди и раси. Опитът от Бога може да бъде изцяло достоверен, но разсъжденията относно Бога — бидейки интелектуални и философски, се различават едно от друго и често биват непоследователни и погрешни.
103:8.3 Добрият и благороден човек може дълбоко да обича своята жена, но да бъде напълно неспособен удовлетворително да издържи писмен изпит по психология на съпружеската любов. Друг човек, почти или съвсем необичащ своята съпруга, може много успешно да издържи такъв изпит. Несъвършенството на проникването на обичащия човек в истинския характер на своята любима в никаква степен не намалява реалността или искреността на неговата любов.
103:8.4 Ако вие действително вярвате в Бога — познали сте го чрез вяра и го обичате, не допускайте каквото и да било принизяване или отслабване на реалността на такъв опит от инсинуациите на съмняващата се наука, интригите на логиката, постулатите на философията или ловките предложения на благонамерените души готови да създадат религия без Бог.
103:8.5 Неувереността на съмняващия се материалист не трябва да тревожи увереността на богопозналия вярващ; обратното, основаната на опита дълбока вяра и непоколебима увереност на вярващия са длъжни да хвърлят могъщо предизвикателство към съмненията на невярващия.
103:8.6 За да може философията да донесе най-голяма полза и на науката и на религията, тя трябва да избягва крайностите както на материализма, така и на пантеизма. Само такава философия, която признава реалността на личността — постоянството сред измененията, може да има нравствена ценност за човека, може да служи като свързващо звено между теориите на материалната наука и духовната религия. Откровението е компенсация за недостатъците на еволюиращата философия.
103:9.1 Теологията се занимава с интелектуалното съдържание на религията, метафизиката (откровението) — с нейните философски аспекти. Религиозният опит е духовното съдържание на религията. Независимо от митологичните приумици и психологическите илюзии, характерни за интелектуалното съдържание на религията, независимо от погрешните метафизични допускания и водещите към самозаблуда методи, независимо от политическите изкривявания и социално икономическите извращения на философското съдържание на религията, духовният опит на личната религия остава неподправен и действителен.
103:9.2 Религията има отношение не само към мисленето, но и към чувствата, действията и начина на живот. Мисленето е по-тясно свързано с материалния живот и трябва — като цяло, но не напълно, да се подчинява на разума и фактите на науката, а също така, в своите нематериални стремежи към сферите на духа — на истината. Колкото и илюзорна и погрешна да е теологията на индивида, неговата религия може да бъде абсолютно неподправена и извечно истинска.
103:9.3 В своята изначална форма будизмът представляваше една от най-добрите религии без Бог за цялата еволюционна история на Урантия, макар че с развитието на това вероучение в него се появи Бог. Религия без вяра е противоречие; без Бога тя е философски непоследователна и интелектуално абсурдна.
103:9.4 Магическият и митологичен произход на естествената религия не принизява реалността и истинността на последващите богооткровени религии и съвършенствата на спасителното евангелие на Иисус. Животът на Иисус и неговите учения окончателно освободиха религията от суеверието на магията, илюзията на митологията и оковите на традиционния догматизъм. Но тази древна магия и митология крайно ефективно проправиха пътя към последващата и по-съвършена религия благодарение на това, че допускаха съществуването и реалността на свръхматериалните ценности и същества.
103:9.5 Макар че религиозният опит е чисто субективен духовен феномен, подобен опит включва позитивното и живото, присъщо на вярата отношение към висшите сфери на обективната вселенска реалност. Идеалът на религиозната философия — такава вяра-доверие, която би помогнала на човека безусловно да се облегне на абсолютната любов на безкрайния Баща на вселената на вселените. Такъв истински религиозен опит значително превъзхожда философското обективиране на идеалистичното желание; той действително приема спасението за даденост и се съсредоточава само върху познаването на волята на Райския Баща и нейното изпълнение. Отличителни признаци на такава религия са: вяра във висшето Божество, надежда за вечен живот и любов — на първо място, любовта към ближните.
103:9.6 Когато теологията поробва религията, религията умира; тя се превръща в доктрина, а не в живот. Задачата на теологията е само да помогне на човека да осъзнае личния си духовен опит. Теологията представлява религиозен опит да определи, проясни, развие и обоснове емпиричните твърдения на религията, които в крайна сметка могат да бъдат обосновани само от живата вяра. Във висшата философия на вселената мъдростта, както и разума, става съюзница на вярата. Разумът, мъдростта и вярата представляват най-висшите човешки постижения на хората. Разумът запознава човека със света на фактите, с нещата; мъдростта го запознава със света на истината, с отношенията, вярата го въвежда в света на божествеността, духовния опит.
103:9.7 Вярата е винаги готова да води след себе си разума, докато не се изчерпят неговите способности; тя продължава пътя заедно с мъдростта, докато не изчерпи философските възможности; и след това тя намира в себе си мъжеството да продължи безкрайния и вечен вселенски път, съпровождана само от ИСТИНАТА.
103:9.8 Науката (знанието) се опира на неотменимото (спомагателния дух) допускане, че разумът е действителен и че вселената може да бъде разбрана. Философията (координираното постижение) се опира на неотменимото (духът на мъдростта) допускане, че мъдростта е действителна, че материалната вселена може да бъде съгласувана с духовната. Религията (истината за личния духовен опит), се основава на неотменимото (Настройчика на Съзнанието) допускане, че вярата е действителна, че Бог е познаваем и постижим.
103:9.9 Пълното осъзнаване на реалността на смъртния живот се заключава във все по-голямата готовност да вярвате в тези допускания на разума, мъдростта и вярата. Такъв живот се подбужда от истината и е изпълнен с любов; в това се състоят идеалите на обективната космическа реалност, съществуването на която е материално недоказуемо.
103:9.10 Научавайки се да разпознава доброто и злото разумът проявява мъдрост; когато мъдростта избира между доброто и злото, истината и заблуждението, тя показва, че я ръководи духът. Така функцията на разума, душата и духа извечно се намират в тясно обединение и функционална взаимовръзка. Разумът е свръзан с фактическо знание, мъдростта — с философията на откровението, вярата — с живия духовен опит. Чрез истината човек придобива красота, благодарение на духовната любов той възхожда към добродетели.
103:9.11 Вярата води към познаване на Бога, а не само към мистичното усещане на божественото присъствие. Вярата не трябва да се подлага на прекомерно въздействие на своите емоционални последствия. Истинската религия е опит на вярата и знанието, точно както и удовлетворяване на чувствата.
103:9.12 Реалността на религиозния опит е пропорционална на неговата духовност и такава реалност излиза от пределите на разума, науката, философията, мъдростта, и всички останали човешки постижения. Убежденията от такъв опит са неопровержими; логиката на религиозния живот е неоспорима; увереността на такова знание е свръхчовешка, удовлетворението е благородно и божествено, смелостта е неукротима, привързаността е несъмнена, предаността е съвършена, целите са окончателни — вечни, пределни и всеобщи.
103:9.13 [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
| Документ 102. Основите на религиозната вяра |
Индекс
Множествена версия |
Документ 104. Развитие на концепцията за Троицата |