© 2014 Фондация Урантия
| Документ 158. Планината на преображението |
Индекс
Множествена версия |
Документ 160. Родан от Александрия |
159:0.1 Когато Иисус и дванадесетте пристигнаха в Магаданския парк, те откриха, че ги очаква група от почти сто евангелисти и ученици, включително женският корпус, които бяха готови веднага да тръгнат на път — да учат и проповядват в Декаполис.
159:0.2 Тази сутрин — в четвъртък, 18 август, Учителят свика своите последователи и повели на всеки апостол да си вземе за ортак един от дванадесетте евангелисти и заедно с останалите евангелисти да се отправят на дванадесет групи в градовете и селата на Декаполис. Той се разпореди женският корпус и останалите ученици да останат с него. Иисус отдели за това пътешествие четири седмици, като инструктира своите последователи да се върнат в Магадан не по-късно от петък, 16 септември. Той обеща, че често ще ги навестява. В течение на месец тези дванадесет групи се трудиха в Гераса, Гамала, Хипос, Сафон, Гадара, Абила, Едраи, Филаделфия, Есевон, Диум, Скитопол и много други градове. За цялото това пътешествие не стана нито едно чудодейно изцеление или друго свръхестествено събитие.
¶ 1. ПРОПОВЕДТА ЗА ПРОШКАТА
159:1.1 Една вечер в Хипос, в отговор на въпрос на ученик, Иисус посвети своя урок на темата за прошката. Учителят каза:
159:1.2 “Ако добрият човек има сто овце и една от тях се е отлъчила от стадото, нима той няма да остави веднага деветдесет и деветте и да отиде да търси тази, която се е отлъчила от стадото? И ако той е добър пастир, нима няма да продължава да търси изгубилата се овца, докато я намери? А след това, когато пастирът намери своята овца, той я взема на рамо и радостно си отива в къщи, като вика на своите приятели и съседи: “Порадвайте се с мен, защото намерих своята изгубена овца.” Казвам ви, че на небесата повече се радват на един каещ се грешник, отколкото на деветдесет и девет праведника, които не се нуждаят от покаяние. Наистина, моят небесен Отец не желае дори и едно от Неговите малки деца да се заблуди, още по-малко — да загине. Във вашата религия Бог може да приеме каещи се грешници; в Евангелието за Царството Отецът отива да ги търси, още преди те сериозно да се замислят за разкаяние.[1]
159:1.3 Небесният Баща обича Своите деца, затова и вие следва да се учите да се обичате един друг. Небесният Баща ви прощава вашите грехове; затова и вие трябва да се учите да си прощавате един на друг. Ако твоят брат съгреши против теб, отиди при него и тактично, търпеливо му обясни в какво е неговата простъпка. И направи всичко това насаме с него. Ако той те изслуша, ти си спечелил своя брат. Но ако твоят брат не поиска да те изслуша, ако продължава да упорства в своето заблуждение, отново отиди при него, вземайки със себе си един или двама общи другари, за да имаш двама или даже трима свидетели, които биха могли да потвърдят твоето изявление и да се убедят в това, че си се отнесъл справедливо и милосърдно към своя съгрешил брат[2]. Ако той не пожелае да слуша твоите братя, ти можеш да разкажеш за всичко на богомолците и след това, ако той откаже да чуе събратята си, нека те предприемат това, което сметнат за нужно; нека такъв непокорен събрат бъде изгонен от Царството[3]. Макар че не можете да поемете съда над душите на своите другари и макар че не можете да прощавате грехове или да се опитате да си присвоите тези права, които принадлежат само на небесните наблюдатели, на вас е поверено поддържането на мирския порядък в царството земно. Макар че не можете да се намесвате в божествените разпореждания, засягащи вечния живот, вие ще решавате етическите проблеми в тази степен, в която те се отнасят до мирското благополучие и братство на земята. Затова по всички въпроси, отнасящи се до порядъка в братството, каквото решите на земята, ще бъде признато на небето. Макар че сте неспособни да решите вечната участ на индивида, вие можете да приемате закони, засягащи поведението на групата, защото ако двама или трима от вас постигнат съгласие относно което и да е от тези неща и ме помолят, то ще бъде направено за вас, стига вашата молба да не противоречи на волята на моя небесен Отец[4]. И всичко това ще бъде вярно завинаги, защото където двама или трима вярващи се съберат заедно, там, сред тях, съм и аз.”
159:1.4 Симон Петър беше апостолът, който ръководеше тружениците в Хипос, и чувайки тези думи на Иисус, той попита: “Господи, ако моят брат греши против мен, колко пъти трябва да му прощавам? До седем пъти ли?” И Иисус отговори на Петър: “Не само до седем, а до седемдесет пъти по седем[5]. Затова Царството небесно може да се уподоби на царя, който искал да събере дълговете си от своите слуги. И когато те започнали да се разплащат с него, при него довели първия слуга, който признал, че дължи на своя цар десет хиляди таланта. Оправдавайки се с това, че преживява тежки времена, царският придворен му казал, че няма с какво да заплати своя дълг. И господарят заповядал да се конфискува цялата му собственост и да се продадат неговите деца, за да може той да се разплати. Чувайки жестоката заповед на царя, старшият слуга паднал ничком пред него и започнал да се моли царят да се смили над него и да му даде повече време, като казал: “Господарю, потърпи малко и ще се разплатя с теб.” И когато царят погледнал този нехаен към задълженията си слуга и неговото семейство, той се съжалил над него. Заповядал да го пуснат и му опростил целия дълг[6].
159:1.5 И този старши слуга, получил по такъв начин милост и прошка от царя, се върнал към своите дела и, намирайки един от своите подчинени, който му дължал само сто динария, го хванал за гърлото и казал: “Плати ми всичко, което ми дължиш.” И тогава този млад слуга паднал ничком пред него и, умолявайки го, казал: “Потърпи и аз скоро ще ти платя всичко, което ти дължа.” Но вместо да прояви милосърдие, по-старият слуга повелил да го хвърлят в тъмница и да го държат там, докато не заплати своя дълг. Когато другите слуги видели какво станало, те така се огорчили, че отишли и разказали всичко на своя господар и повелител царя. Като узнал за постъпката на своя старши слуга, царят повикал при себе си този неблагодарен и злопаметен човек и казал: “Подъл и негоден роб! Когато ти искаше съчувствие, аз великодушно ти простих целия дълг. Защо ти не си помилвал своя другар така, както аз помилвах теб?” И разгневявайки се, господарят дал неблагодарния старши слуга на тъмничарите, за да го държат там дотогава, докато не върне целия дълг. Така и милосърдието на Отеца небесен ще бъде по-щедро към тези, които великодушно проявяват милосърдие към своите ближни[7]. Как можете да идвате при Бога, молейки за снизхождение към своите недостатъци, когато сте готови да накажете своите братя за това, че те са виновни за същите човешки слабости? Аз ви казвам: вие получихте даром благите дарове на Царството; затова даром ги отдавайте на своите земни събратя[8].”[9]
159:1.6 Така Иисус разкри опасността и показа несправедливостта от това, да съдиш своите ближни. Разбира се, необходимо е да се поддържа дисциплината и да се извършва правосъдие, но в решаването на всички такива въпроси трябва да преобладават мъдростта на братството. Иисус даряваше със законодателна и юридическа власт групата, а не индивида. Но и тази власт, с която е дарена групата, не трябва да се използва като лична власт. Винаги съществува опасност произнесената от индивида присъда да бъде извратена от предубеждения или изкривена от страст. Груповото съдене може с по-голяма вероятност да изключи опасността и да отстрани несправедливостта, изхождащи от личното пристрастие. Иисус винаги се стремеше да сведе до минимум факторите несправедливост, отплата и мъст.
159:1.7 [Изразът “седемдесет и седем”, използван като пример за милосърдие и снизходителност, беше взет от Писанията; има се предвид тържествуващият възглас на Ламех, когато видял желязното оръжие на своя син Тувал-Каин: сравнявайки това по-съвършено въоръжение с оръжието на своите врагове, Ламех възкликнал: „Ако за невъоръжения Каин е отмъстено седем пъти, то за мен сега ще бъде отмъстено „седемдесет и седем” пъти.”][10]
¶ 2. НЕПОЗНАТИЯТ ПРОПОВЕДНИК
159:2.1 Иисус тръгна за Гамала за среща с Йоан и с тези, които работеха с него на това място. Вечерта, след срещата, на която Иисус отговаряше на въпроси на присъстващите, Йоан му каза: “Учителю, аз вчера ходих в Астарот, за да се видя с човек, който учи от твое име и даже твърди, че е способен да изгонва бесове. Този човек никога не е бил с нас и не е наш последовател, затова му забраних да се занимава с това[11].” Тогава Иисус му каза: “Не му забранявай. Нима не разбираш, че Евангелието за Царството скоро ще се провъзгласява по целия свят? Нима мислиш, че всички вярващи в Евангелието ще се подчиняват на твоето ръководство? Радвай се, че това учение вече е излязло извън пределите на нашето лично влияние. Нима не виждаш, Йоан, че тези, които открито заявяват, че извършват велики дела в мое име, трябва в крайна сметка да поддържат нашето дело? Едва ли те ще побързат да злословят за мен. Сине мой, в такива дела за теб би било по-добре да смяташ, че този, който не е против нас, е за нас[12].В бъдещите поколения много не твърде достойни хора ще извършат от мое име много странни неща, но аз няма да им забраня. Казвам ти, че ако на жадуващата душа дадат поне една чаша студена вода, такова служене на любовта никога не остава незабелязано от посланиците на Отеца[13].”
159:2.2 Това указание много смути Йоан. Нима той не беше чувал Учителя да казва: “Който не е с мен, е против мен?” И той не разбра, че в дадения случай Иисус имаше предвид личната връзка на човека с духовните учения за Царството, докато в предишния случай говореше за външните и широки социални връзки на вярващите, отнасящи се към въпросите на административния контрол и подчинение, осъществявано от една група вярващи над други групи, които в резултат ще образуват всемирното братство[14].
159:2.3 Но Йоан често си спомняше този случай във връзка със своя последвал труд в името на Царството. При все това апостолите нерядко се обиждаха на онези, които се осмеляваха да учат от името на Иисус. На тях винаги им се струваше неуместно, че тези, които нито веднъж не бяха седели в краката на Иисус, се осмеляваха да учат от негово име.
159:2.4 Човекът, на когото Йоан забрани да учи и да се труди в името на Иисус, не послуша апостолската заповед. Той продължаваше да се труди, сякаш нищо не е ставало, и преди да тръгне към Месопотамия, остави след себе си в Каната множество вярващи. Този човек, Аден, повярва в Иисус след разказа на лудия, когото Иисус изцели край Хереса и който твърдо повярва, че мнимите зли духове, които Учителят е изгонил от него, са влезли в свинете и са ги накарали да се хвърлят от стръмната скала към своята гибел.[15]
¶ 3. НАСТАВЛЕНИЕТО ЗА УЧИТЕЛИТЕ И ВЯРВАЩИТЕ
159:3.1 В Едраи, където се трудеха Тома и неговите другари, Иисус прекара една нощ и в хода на вечерните обсъждания формулира принципите, от които трябва да се ръководят проповедниците на истината и които трябва да въодушевяват всички, които учат на Евангелието за Царството. В кратко изложение на съвременен език Иисус учеше следното:
159:3.2 Винаги уважавайте личността на човека. Никога не следва да се домогвате до праведни цели със сила; духовни победи се постигат само с духовно могъщество. Това предписание против възползването от материални въздействия се отнася и до физическата, и до психическата сила. Съкрушителните аргументи и умственото превъзходство не трябва да се използват за принуда на мъжете и жените за встъпване в Царството. Не следва да се съкрушава човешкият разум само с убедителността на логиката или да бъде държан той в благоговеен страх чрез изострено красноречие. Макар че е невъзможно напълно да се изключат емоциите като фактор във взетите от хората решения, тези, които се стремят да помогнат на делото за Царството, не следва пряко да апелират към емоциите в своите учения. Обръщайте се непосредствено към божествения дух, пребиваващ в разума на хората. Не призовавайте към страх, жалост или само към едните чувства. Обръщайки се към хората, бъдете честни; проявявайте самообладание и правилна сдържаност; демонстрирайте надлежното уважение към личността на своите ученици. Помнете моите думи: “Виж, аз стоя на вратата и чукам, и ако някой отвори вратата, ще вляза[16].”
159:3.3 Водейки хората в Царството, не намалявайте и не ги лишавайте от самоуважение. Докато излишното самоуважение може да унищожи правилната смиреност и да доведе до тщеславие, самонадеяност и високомерие, загубата на самоуважение често води до парализиране на волята. Задачата на това Евангелие е да възроди самоуважението в тези, които са го загубили, и да го обуздае в тези, които го имат. Не допускайте грешката да се занимавате само с осъждане на заблужденията в живота на своите ученици; не забравяйте за великодушното признание на най-похвалното в техния живот. Помнете, че аз няма да се спра пред нищо, за да възстановя самоуважението в тези, които са го изгубили и които действително желаят да си го върнат.
159:3.4 Внимавайте да не засягате самоуважението на плахите и боязливи души. Не превръщайте моите простодушни братя в обект на вашия сарказъм. Не бъдете цинични по отношение на моите обхванати от страх деца. Безделието е разрушително за самоуважението, затова призовавайте своите събратя винаги да бъдат дейни в избраните от тях занятия и не жалете сили да осигурите работа на тези, които се окажат без работа.
159:3.5 Не опетнявайте себе си с такива недостойни прийоми като опити да изплашите мъжете и жените и по такъв начин да ги накарате да влязат в Царството. Любящият баща не принуждава своите деца със страх да се подчиняват на неговите справедливи изисквания.
159:3.6 Някога децата в Царството ще разберат, че силните емоции не са равнозначни на подбудите на божествения дух. Ако човекът усеща силна и необичайна подбуда да направи нещо или да отиде на определено място, това не задължително означава, че такива пориви са повели на вътрешния дух.
159:3.7 Предупреждавайте всички вярващи за граничната полоса на противоречията, която е необходимо да се премине при прехода от живота в плът към по-висок живот в духа. Тези, които изцяло се намират в пределите на всяко от тези нива, в значителна степен са избавени от противоречия и смущения, но на всички хора е съдено да изпитат по-голяма или по-малка неувереност в течение на преходния период между две нива на живота. Встъпвайки в Царството, вие не можете да избегнете свързаната с него отговорност или да се отклоните от налаганите от него задължения[17]. Но запомнете: яремът на Евангелието е лек, а бремето на истината — тежко.
159:3.8 Светът е пълен с гладни души, които гинат, макар че хлябът на живота е редом с тях. Хората умират в търсенето на същия този Бог, Който живее в тях самите. С тъга в сърцето и тежест в краката те търсят съкровищата на Царството, докато живата вяра се намира редом с всеки от тях. Вярата за религията е това, което е платното за кораба; тя прибавя сили, без да утежнява с бремето на живота[18]. На встъпващите в Царството предстои само една борба — благотворната борба на вярата[19]. Вярващият води само едно сражение — сражение със съмнението, неверието.
159:3.9 Проповядвайки Евангелието на Царството, вие просто се учите да дружите с Бога. И това братство ще привлича както мъже, така и жени, защото и едните, и другите откриват, че то най-точно отговаря на свойствените им стремежи и идеали. Казвайте на моите деца, че аз съм не само мек към техните чувства и търпелив към техните слабости, но че съм също така безпощаден към греха и нетърпим към порока. Аз действително съм кротък и смирен в присъствието на моя Отец, но съм също толкова безпощадно неумолим към преднамерените злодеяния и греховно въставане против волята на моя небесен Отец.
159:3.10 Не трябва да изобразявате вашия Учител като страдалец[20]. Бъдещите поколения ще познаят също така и лъчезарността на нашата радост, пълнотата на нашето благоволение и вдъхновението на нашето добронравие. Ние излизаме с проповедта за благата вест, която заразява със своята преобразуваща сила. В нашата религия пулсират нов живот и нови ценности. Тези, които приемат това учение, се изпълват с радост и в своите сърца усещат потребност да се радват вечно. Все по-голямото усещане за щастие е неизменна участ на тези, които не се съмняват в Бога.
159:3.11 Учете всички вярващи да не разчитат на крехките опори на лъжливото съчувствие. Не можете да придобиете силен характер, жалейки самия себе си; честно се стремете да избягвате лъжливото въздействие на обикновеното другарство в нещастието. Предлагайте съчувствие на мъжествените и храбрите, въздържайте се от прекомерна жалост към тези страхливи души, които вяло се съпротивляват на жизнените изпитания. Не предлагайте утешение на тези, които се предават, без да влизат в борба със своите трудности. Не съчувствайте на своите ближни само заради това, че те на свой ред съчувстват на вас.
159:3.12 Когато веднъж моите деца придобият увереност в присъствието на божествения дух, тази вяра ще разшири разума, ще облагороди душата, ще укрепи личността, ще повиши щастието, ще задълбочи духовното постижение и ще усили способността им да обичат и да бъдат любими.
159:3.13 Учете всички вярващи, че тези, които влязат в Царството, не се освобождават с това от временните нещастия или от природните катастрофи. Вярата в Евангелието не може да предотврати бедата, но тя ви позволява да не се боите, когато бедата действително ви настигне. Ако имате смелост да вярвате в мен и беззаветно да вървите след мен, то това означава, че заставате на път, необратимо водещ ви към неприятности. Аз не ви обещавам да ви избавя от нещастия и беди, но действително ви обещавам да ги премина заедно с вас.
159:3.14 И на много друго научи Иисус тази група вярващи, преди те да отидат да си легнат. Онези, които чуха тези думи, ги пазеха в своите сърца и често ги привеждаха в назидание на апостолите и учениците, които не бяха заедно с тях този ден.
¶ 4. РАЗГОВОРЪТ С НАТАНАИЛ
159:4.1 След това Иисус се отправи към Абила, където се трудеха Натанаил и неговите другари. На Натанаил не му даваха покой някои изказвания на Иисус, които, както му се струваше, намаляваха авторитета на признатите свещени писания на юдеите. Затова тази вечер, след обичайния час за въпроси и отговори, Натанаил отведе Иисус настрани и попита: “Учителю, можеш ли да ми довериш истината за Писанията? Виждам, че ти ни учиш само на няколко свещени книги — по мое мнение най-добрите, и предполагам, че отхвърляш ученията на равините, че думите на закона са думи на самия Бог, били в Бога на небесата още преди Авраам и Мойсей. В какво се заключава истината за Писанията?” Чувайки този въпрос на своя смутен апостол, Иисус отговори:
159:4.2 “Натанаил, ти направи правилен извод; моето отношение към Писанията се отличава от отношението на равините. Аз ще поговоря с теб за това, при условие че няма да предаваш нашия разговор на своите събратя, не всички от които са готови да приемат това учение. Думите от закона на Мойсей, както и ученията на Писанията, не съществуваха преди Авраам. Едва неотдавна Писанията бяха събрани в този вид, в който те са ни известни сега. Наред с най-добрите от най-възвишените помисли и стремежи на еврейския народ те съдържат и много неща, които по никакъв начин не отразяват характера и ученията на небесния Отец; затова аз съм принуден да събирам на парченца от най-добрите учения тези истини, които трябва да се използват за Евангелието за Царството.
159:4.3 Тези писания са творения на хората. Някои от тях бяха хора свети, други — не твърде свети. Ученията от тези книги отразяват възгледите и нивото на просветеност на епохите, в които те се появиха на света. От гледна точка на разкриването на истината последните от тях са по-достоверни, отколкото първите. Писанията се несъвършени и са изцяло човешки творения, но не се съмнявай: сега те действително представляват най-добрата в света сбирка на религиозна мъдрост и духовни истини.
159:4.4 Много от книгите не бяха написани от тези хора, на които се приписват, но това в никаква степен не намалява ценността на съдържащите се в тях истини. Ако разказът за Йона не беше факт и даже ако Йона беше измислено лице, дълбоката истина на това повествувание — любовта на Бога към Ниневия и така наречените езичници — не би загубила своята ценност в очите на всички тези, които обичат своите събратя. Писанията са свещени, защото те отразяват мислите и постъпките на хората, търсещи Бога и разкриващи в тези книги своите най-висши представи за праведност, истина и святост. Писанията съдържат много, твърде много от това, което е истинско, но в светлината на днешното учение ти знаеш, че много в тези произведения дава невярна представа за небесния Отец — любящия Бог, Когото аз дойдох да разкрия на всички светове.
159:4.5 Натанаил, никога нито за миг не си позволявай да вярваш на тези места от Писанията, където се казва, че Бог е изпратил твоите предци в бой за унищожаване на техните врагове — мъже, жени и деца[21]. Подобни истории са измислени от хора, и то хора не особено свети; те не са словото Божие. Писанията винаги са отразявали и винаги ще отразяват интелектуалното, нравствено и духовно ниво на техните създатели. Нима не си обърнал внимание на това, как представите за Яхве стават все по-прекрасни и възвишени от една книга на пророците на друга — от Самуил до Исая? И ти трябва да помниш, че Писанията са предназначени за религиозно възпитание и духовно ръководство. Техните автори не са били историци или философи.
159:4.6 Най-прискърбна е не просто погрешната идея за абсолютното съвършенство на Писанията и непогрешимостта на техните учения, а объркващото погрешно тълкуване на тези свещени трудове, сковано от традициите на йерусалимски книжници и фарисеи[22]. И сега те ще използват както доктрината за богооткровеността на Писанията, така и своите лъжливи тълкувания на тези книги в решителен опит да дадат отпор на новите учения на Евангелието за Царството. Натанаил, винаги помни, че Отецът никога не се ограничава с разкриването на истината пред някакво поколение или някой отделен народ. Много искрени търсачи на истината са били и ще продължават да бъдат обърквани и обезсърчавани от тези доктрини за съвършенството на Писанията.
159:4.7 Силата на истината се заключава в същия този дух, който пребивава в нейните живи въплъщения, а не в мъртвите думи на по-малко просветените хора от идното поколение, на които привидно е било спуснато вдъхновение свише. И даже ако животът на тези свети хора от древността беше изпълнен с божествено вдъхновение и духовност, това не означава, че и техните думи са били спуснати свише. Днес ние не записваме ученията на това Евангелие на Царството, за да не може, когато мен няма да ме няма, вие набързо да се разделите на всевъзможни групи борци за истината поради различното тълкуване на моите учения. За това поколение ще бъде по-добре, ако ние живеем тези истини, като избягваме да ги записваме.
159:4.8 Добре запомни моите думи, Натанаил: нищо от това, което се е докоснало до човешкото естество, не може да се смята за непогрешимо. Макар че човешкият разум действително е способен да излъчва сиянието на божествената истина, такова сияние винаги ще бъде само относително чисто и само отчасти божествено. Създанието е способно да се стреми към непогрешимост, но само Създателите го притежават.
159:4.9 Но най-голямото заблуждение в ученията за Писанията е доктрината, че те са тайна, запечатана със седем печата, а тяхната мъдрост смеят да тълкуват само най-добрите умове на народа. Ако нещо държи откровенията на божествената истина зад седем печата, то това е само човешкото невежество, фанатизмът и тесногръдата нетърпимост. Само предразсъдъците отслабват светлината на Писанията, само суеверията я помрачават. Лъжливият страх на светостта лиши религията от такъв защитник като здравия смисъл. Страхът пред авторитета на свещените писания на миналото не позволява на днешните искрени души да приемат новата светлина на Евангелието — същата тази светлина, която позналите Бога хора от другите поколения толкова трепетно мечтаха да видят.
159:4.10 Но най-печалното е това, че някои от учителите, провъзгласяващи светостта на такъв традиционализъм, знаят тази истина. Те в по-голяма или по-малка степен си дават сметка за ограничеността на Писанията, но те са морални страхливци, интелектуално нечестни хора. Те знаят истината за свещените книги, но предпочитат да крият тези нарушаващи спокойствието факти от народа. Така те извращават и изкривяват Писанията, превръщайки ги в ръководство по раболепно съблюдаване на дреболиите от всекидневния живот и дарявайки ги с власт за неща недуховни, вместо да се обръщат към свещените книги като към съкровищница на нравствена мъдрост, религиозно вдъхновение и духовно учение на богопозналите хора от други поколения.”
159:4.11 Думите на Учителя просветиха и потресоха Натанаил. Той дълго размишляваше за този разговор в дълбините на своята душа, но никому не каза за него чак до възнесението на Иисус. И даже след това той се боеше да разкаже за всичко, в което го посвети Учителят.
¶ 5. ПОЗИТИВНИЯТ ХАРАКТЕР НА РЕЛИГИЯТА НА ИИСУС
159:5.1 Във Филаделфия, където се трудеше Яков, Иисус говореше на своите възпитаници за позитивния характер на Евангелието на Царството. Когато в хода на своите забележки той даде да се разбере, че в някои части на Писанията е заключена повече истина, отколкото в другите, и призова своите слушатели да дават на своите души най-добрата духовна храна, Яков прекъсна Учителя с въпроса: “Учителю, би ли бил добър да ни посъветваш как да избираме най-добрите откъси от Писанията за нашето лично посвещение?” И Иисус отговори: “Да, Яков, четейки Писанията, търсете вечно истинските и божествено прекрасни учения. Ето няколко примера:
159:5.2 „О, Господи, вложи в сърцето ми чистота.”[23]
159:5.3 „Господ е мой пастир; аз няма да съм в нужда.”[24]
159:5.4 „Обичай ближния си като самия себе си.”[25]
159:5.5 „Защото аз съм Господ, твоят Бог — ще те държа за дясната ръка, казвайки: “Не бой се, Аз ще ти помогна.”[26]
159:5.6 „И народите вече няма да се готвят за война.”[27]
159:5.7 Това е характерно за метода, с помощта на който Иисус ден след ден използваше по-доброто, което съществуваше в юдейските писания, за наставление на своите последователи и включване в проповедта на новото Евангелие за Царството. Другите религии също предлагаха идеята за близостта на Бога до човека, но именно Иисус сравни Божията загриженост към човека с грижата на любящия Баща за благополучието на зависещите от Него деца и след това направи това учение крайъгълен камък в своята религия. Така практическото осъществяване на братството между хората стана неизбежно следствие от ученията за бащинството на Бога. Поклонението на Бога и служенето на човека станаха самата същност на неговата религия. Иисус взе всичко най-добро от еврейската религия и я превърна в достойна рамка за новите учения на Евангелието за Царството.
159:5.8 Иисус вдъхна в пасивните доктрини на еврейската религия духа на активното действие[28]. Вместо негативното съответствие с ритуалните изисквания, Иисус призова към позитивни действия за това, което изискваше неговата нова религия от приелите я хора. Религията на Иисус се състоеше не само във вярване в изискванията на Евангелието, но и в действително изпълнение на това, което Евангелието изискваше. Той учеше не на това, че същността на неговата религия се свежда до обществено служене, а по-скоро на това, че общественото служене е едно от най-верните следствия от притежаването на дух от страна на истинската религия.
159:5.9 Иисус, без да се колебае, използваше най-добрата половина от някоя книга на Писанията, отхвърляйки по-слабата нейна част. Своя велик призив — “Обичай ближния си като самия себе си” — той взе от тези Писания, където се казваше: “Не отмъщавай на децата на своя народ, но обичай ближния си като самия себе си[29][30].” Иисус използва позитивната част от този откъс и отхвърли негативната част. Той беше противник и на негативното или чисто пасивно непротивене на злото. Той казваше: “Когато врагът те удари по дясната буза, не стой онемял и покорен, а се отнеси към това позитивно и подложи и дясната, което означава — направи всичко, което можеш, за да отведеш своя заблудил се брат от пътя на злото и да изведеш на най-добри пътища праведния живот[31].” Иисус изискваше от своите последователи положителна и енергична реакция на всяка жизнена ситуация. Да подложиш и другата си буза или да извършиш всяко друго сходно действие, означава да проявиш инициатива, което изисква енергично, активно и мъжествено изразяване на личността на вярващия.
159:5.10 Иисус призоваваше своите последователи не към негативно подчинение на оскърбленията на тези, които са способни преднамерено да се стремят да използват зло към практикуващите непротивене в името на своите интереси, а към мъдрост и съобразителност, способност бързо и позитивно да отговаряш с добро на злото в стремежа си да победиш злото с добро[32]. Помнете, че истинското добро неизменно е по-силно от най-пагубното зло. Иисус учеше на позитивен критерий за праведност: “Ако някой иска да бъде мой ученик, за да ме следва, трябва да забрави за собствените си желания и всеки ден в пълна степен да изпълнява своите задължения[33].” Такъв живот водеше и самият той, тъй като “той ходеше, творейки добро”[34]. И този аспект на Евангелието беше обилно илюстриран с много притчи, които Иисус по-късно разказваше на своите последователи. Той никога не подбуждаше своите привърженици да се справят пасивно със своите задължения. Обратно, призоваваше ги достойно, енергично и въодушевено да изпълняват пълната мярка на своите човешки задължения и божествени привилегии в Царството Божие.
159:5.11 Когато наставляваше своите апостоли и им казваше, че ако несправедливо им отнемат връхната дреха, те трябва да отдадат и другата си дреха, Иисус имаше предвид не толкова буквално “още една” връхна дреха, колкото идеята за извършване на нещо позитивно с цел да спаси оскърбителя, вместо древния съвет да отмъсти “око за око” и така нататък[35][36]. Иисус изпитваше отвращение както към идеята за отмъщение, така и към това, да станеш само пасивен страдалец или жертва на несправедливостта. В дадения случай той им посочи три начина за борба и съпротива спрямо злото:
159:5.12 1. Да отговориш на злото със зло — позитивен, но неправеден метод.
159:5.13 2. Да търпиш злото без оплаквания и съпротивляване — чисто негативен метод.
159:5.14 3. Да отговаряш с добро на злото — позитивен и праведен метод.
159:5.15 Веднъж един от апостолите попита: “Учителю, как да постъпя, ако непознат ме накара да нося неговия товар една миля?” Иисус отговори: “Не сядай, въздишайки за помощ и едновременно кълнейки в душата си непознатия. Праведността не се поражда от такова пасивно отношение. Ако си неспособен да измислиш нещо по-действено и позитивно, можеш поне да носиш товара и втора миля. Това със сигурност ще отправи предизвикателство към неправедния и нечестив непознат.”[37]
159:5.16 Евреите и по-рано знаеха за Бога, Който прощава на каещите се грешници и се старае да забрави за техните простъпки, но едва с идването на Иисус хората узнаха за Бога, Който търси заблудили се овце, Който поема инициативата да търси грешници и се радва, когато вижда, че те искат да се върнат в дома на Отеца[38][39][40]. Тази позитивна тема в религията на Иисус обхващаше и неговите молитви. И той обърна негативното златно правило в позитивен призив към човешката справедливост[41][42].
159:5.17 Във всички свои учения Иисус избягваше отвличащите детайли. На него му беше чужд цветистият език и той никога не прибягваше към чисто поетическа образност, основана върху играта на думи. Като правило той изразяваше сложни идеи с прости думи. Привеждайки примери, Иисус изменяше общоприетото значение на много думи — такива като „сол”, „закваска”, „рибен улов” и „малки деца”. Той изключително ефективно използваше антитезата, сравнявайки минутата с вечността и така нататък. Неговите образи поразяваха — като например, “слепецът, който води слепия”[43]. Но най-голямата сила на това нагледно учение се заключава в неговата естественост. Иисус спусна философията на религията от небесата на земята. Той описваше насъщните потребности на душата с новото проникновение и новото посвещение в любовта.
¶ 6. ЗАВРЪЩАНЕТО В МАГАДАН
159:6.1 Четириседмичната мисия в Декаполис премина успешно. Стотици хора бяха приети в Царството, а апостолите и евангелистите придобиха ценен опит, доколкото им се наложи да работят без онова вдъхновение, което даваше непосредственото присъствие на Иисус.
159:6.2 Както предварително беше уредено, в петък, 16 септември, всички труженици се събраха в Магаданския парк. В събота се състоя съвет, в който взеха участие повече от сто вярващи, всестранно обсъждайки по-нататъшните планове за работа по установяване на Царството. На съвета присъстваха куриерите на Давид, които съобщиха за положението на вярващите в Юдея, Самария, Галилея и прилежащите райони.
159:6.3 По това време малцина от последователите на Иисус разбираха огромната ценност на услугите, оказвани от корпуса на куриерите. Те не само помагаха на вярващите в цялата Палестина да поддържат връзка един с друг, с Иисус и апостолите, но в това тежко време изпълняваха също така и задълженията на събирачи на средства, и то не само за Иисус и неговите съратници, но и в помощ на дванадесетте апостоли и дванадесетте евангелисти.
159:6.4 Приблизително по това време Абнер пренесе центъра на своята дейност от Хеврон във Витлеем, който беше също така и опорен пункт на куриерите на Давид в Юдея. Благодарение на Давид Йерусалим и Витсаида бяха свързани с куриерската служба, при което сменящите се един друг куриери покриваха това разстояние за една нощ. Всяка вечер куриерите напускаха Йерусалим и, сменяйки се в Сихар и Скитопол, пристигаха във Витсаида на следващата сутрин до закуска.
159:6.5 Сега Иисус и неговите апостоли планираха да си дадат една седмица почивка, преди да се приготвят за началото на последния етап от тяхната работа за благото на Царството. Този отдих стана за тях последен, тъй като перейската мисия се изля в кампания от проповеди и обучения, която продължаваше чак до тяхното пристигане в Йерусалим, където станаха завършващите събития от земния път на Иисус.
| Документ 158. Планината на преображението |
Индекс
Множествена версия |
Документ 160. Родан от Александрия |
¶ препратки
- ↑ Притча за изгубената овца: Мт 18:12-14; Лк 15:3-7.
- ↑ Процес на помирение: Мт 18:15-17.
- ↑ Хората имат светска власт: Мт 18:18.
- ↑ Споразумение за исканията: Мт 18:19-20.
- ↑ Простете седемдесет пъти по седем: Мт 18:21-22; Лк 17:3-4.
- ↑ Притча за длъжника: Мт 18:23-27.
- ↑ Притча за длъжника (продължение): Мт 18:28-34.
- ↑ Божията милост към милосърдните: Мт 5:7; Мт 6:14-15; Мт 18:35; Лк 6:36.
- ↑ Даром получено добро, даром давайте: Мт 10:8b.
- ↑ Седемдесет пъти по седем: Бт 4:24.
- ↑ Странният проповедник: Мк 9:38-41; Лк 9:49-50.
- ↑ Който не е против нас, е за нас: Мк 9:40; Лк 9:50.
- ↑ Чаша студена вода за жадната душа: Мт 10:42; Мк 9:41.
- ↑ Който не е с мен, е против мен: Мт 12:30a; Лк 11:23a.
- ↑ Източник на евангелието на проповедника: Мт 8:28-32; Мк 5:1-13; Лк 8:26-33.
- ↑ Исус чука и хората отварят: Отк 3:20.
- ↑ Моето иго е лесно, бремето леко: Мт 11:30.
- ↑ Водете добрата битка на вярата: 1 Тм 6:12; 2 Тм 4:7.
- ↑ Борба срещу неверието: Мк 9:24.
- ↑ Исус не е човек на скърбите: Ис 53:3.
- ↑ Бог не е казал „избийте всички врагове“: Вт 13:15-17; Вт 20:16-18; ИН 6:17-21; 1 Ц 15:3.
- ↑ Писанието не е непогрешимо: Пр 30:5-6; Вт 4:2; Вт 12:32; Гал 1:6-9; 2 Тм 3:16; Отк 22:18-19.
- ↑ Създай в мен чисто сърце: Пс 51:10.
- ↑ Господ е моят пастир: Пс 23:1.
- ↑ Обичай ближния като себе си: Лв 19:18,34; Мт 5:43-44; Мт 19:19b; Мт 22:39; Мк 12:31,33; Лк 10:27; Рим 13:9b; Гал 5:14; Як 2:8.
- ↑ Не се страхувай, аз ще ти помогна: Ис 41:13.
- ↑ Народите не се учат повече на война: Ис 2:4; Мих 4:3.
- ↑ Исус учи на положителни действия: Мт 7:20-21; Мт 12:50; Мк 3:35; Лк 8:21; Лк 11:28; Йн 7:17; Йн 15:14; ДА 26:20; Як 1:22-25; Як 2:17-18; 1 Йоан 3:18.
- ↑ Обичай ближния като себе си: Лв 19:18,34; Мт 5:43-44; Мт 19:19b; Мт 22:39; Мк 12:31,33; Лк 10:27; Рим 13:9b; Гал 5:14; Як 2:8.
- ↑ Не отмъщавай: Лв 19:18.
- ↑ Обърни другата буза: Мт 5:39; Лк 6:29a.
- ↑ Побеждавай злото с добро: Рим 12:21.
- ↑ Вземи отговорностите и ме следвай: Мт 10:38; Мт 16:24; Мк 8:34; Мк 10:21; Лк 9:23-26; Лк 14:27.
- ↑ Исус вървеше и правеше добро: ДА 10:38.
- ↑ Дайте друга дреха: Мт 5:40; Лк 6:29.
- ↑ Око за око: Из 21:24; Лв 24:20; Вт 19:21.
- ↑ Изминавай втората миля: Мт 5:41.
- ↑ Покаяние за прошка (Стар завет): 3 Ц 8:46-48; 2 Лт 6:38-39; Нем 1:9; Ер 35:15; Ер 36:3; Вт 30:2-3; 1 Ц 7:3.
- ↑ Бог търси грешници: Мт 18:11-14; Лк 15:3-10; Лк 19:10.
- ↑ Радва се на тяхното завръщане: Лк 15:11-32.
- ↑ Отрицателно златно правило: Tb 4:15.
- ↑ Положително златно правило за назидание: Мт 5:38-48; Мт 7:12; Лк 6:27-38.
- ↑ Сляп води сляп: Мт 15:14; Лк 6:39.