© 2014 Фондация Урантия
196:0.1 И ИСУС се отличаваше с възвишена и беззаветна вяра в Бога. На него му се налагаше да изпитва обичайните превратности на смъртното съществуване, но в религиозен смисъл той никога не се съмняваше в безспорността на Божията опека и водителство. Тази вяра беше продължение на неговата проницателност породена от дейността на божественото духовно присъствие — неговия вътрешен Настройчик. Вярата на Иисус не беше нито традиционна нито чисто интелектуална; тя беше съвършено индивидуална и чисто духовна.
196:0.2 В представите на Иисус човека Бог беше свят, справедлив и велик, точно както и истински, прекрасен и добродетелен. Всички атрибути на божествеността се съсредоточиха в неговото съзнание като “волята на небесния Отец”[1]. Богът на Иисус беше едновременно и “Святият на Израил” и “Живият и любящ небесен Баща”[2]. Иисус не беше първия, който представяше Бога като Баща, но той възвиси и разви тази идея, превръщайки я във възвишен опит благодарение на новото разкриване на Бога и възвестяването на това, че всяко смъртно създание е дете на този Баща на любовта, син Божий[3][4].
196:0.3 Иисус не се вкопчваше за вярата в Бога така, както това би правила душата бореща се с вселената и вкопчила се в смъртна схватка с враждебен и порочен свят; не прибягваше той към вярата и като само едно утешение в трудна минута или убежище в момент на приближаващото се отчаяние; вярата не беше само илюзия компенсираща суровите реалности и скърби на живота. Независимо от всички трудности и временни противоречия на смъртното съществуване той изпитваше покой, пораждан от висшето и пълно доверие към Бога и усещаше колосален възторг от живота, преминаващ благодарение на тази вяра в постоянно общуване с неговия небесен Баща. И тази победоносна вяра беше жив опит и неподправено духовно постижение. Огромният принос на Иисус в ценността на човешкия опит се заключаваше не в това, че той разкри така много нови идеи за небесния Баща, а в това, че той толкова забележително и по човешки демонстрира новият, по-висок тип жива вяра в Бога. Никога, в нито един свят на тази вселена Бог не беше превръщал в живота на смъртния в такава жива реалност, както той стана в човешкия опит на Иисус Назарянин.
196:0.4 В живота на Учителя на Урантия този и останалите светове на локалното творение откриват нов, по-висок тип религия, основана на личните духовни отношения с Всеобщия Баща и изцяло потвърждаван от висшия авторитет — неподправения личен опит. Тази жива вяра на Иисус излизаше извън рамките на интелектуалната рефлексия и не беше мистично съзерцание.
196:0.5 Теологията е способна да закрепва, формулира, определя и догматизира вярата, но в човешкия живот на Иисус вярата беше лична, жива, самобитна, непосредствена и чисто духовна. Тази вяра беше не благоговение пред традициите или чисто рационално вероучение, за което той се държеше като за свещен символ на вярата, а възвишен опит и дълбоко убеждение, което здраво го владееше. Неговата вяра беше толкова реална и всеобхватна, че тя изцяло помиташе всякакви духовни съмнения и решително пресичаше всяко противоречащо й желание. Нищо не можеше да го откъсне от тази духовна опора — пламенната, възвишена и непоколебима вяра. Независимо от привидното поражение, задушавано от разочарованието и усилващо се от отчаянието, той оставаше спокоен пред Бога - лишен от страх, прекрасно разбиращ своята духовна непобедимост. Иисус се отличаваше с тази въодушевяваща увереност, която идва с непоколебимата вяра и във всяка от трудните жизнени ситуации той неизменно демонстрираше безусловна преданост към изпълнението на волята на Отеца. Тази грандиозна вяра не можеше да сломи даже жестоката и непоносима заплаха за безславната смърт.
196:0.6 Колко често силната духовна вяра на религиозния гений го води към пагубен фанатизъм, към прекомерно развитие на религиозния “аз”, но това не стана с Иисус. Необикновената вяра и духовните постижения не оказваха неблагоприятно въздействие на неговия практически живот, доколкото неговият духовен възторг беше съвършено безсъзнателен и произволен духовен израз на неговото лично знание за Бога.
196:0.7 Всепоглъщащата и неукротима духовна вяра на Иисус никога не се превръщаше във фанатизъм, тъй като тя никога не се опитваше да се прояви отделно от неговите възвишени рационални съждения за съразмерните ценности на практическите и обикновени социални, икономически и нравствени жизнени ситуации. Синът Човешки беше възвишено еднородна човешка личност; той представляваше надарено със съвършени способности божествено същество; той беше също така величествено съгласувано и обединено божествено-човешко същество действащо на земята в една личност. Учителят винаги съотнасяше вярата на душата с мъдрите оценки на многогодишния опит. Личната вяра, духовната надежда и нравствената преданост винаги се намираха в несравнено религиозно съгласие — хармонична връзка с дълбокото осъзнаване на реалността и святостта на всеки вид човешка преданост, свързана с личната чест, любовта към семейството, религиозните задължения, обществения дълг и икономическата необходимост.
196:0.8 В представата свойствена на вярата на Иисус всички духовни ценности се намират в царството Божие; затова той казваше: “Търсете преди всичко царството небесно”[5]. В прогресивното и идеално братство на царството Иисус виждаше изпълняването на “волята Божия”[6]. Същността на молитвата, на която той учеше своите ученици, се заключаваше в думите: “Да бъде царството твое, да бъде волята твоя”[7]. По такъв начин, представяйки царството като въплъщение на Божията воля, той посвети себе си на каузата за изпълнението на тази воля с поразителна самоотверженост и безгранично въодушевление. Но в цялата своя активна мисия и по цялото продължение на своя необикновен живот в него нито веднъж не се прояви яростта на фанатика или повърхностността и празнотата на религиозния егоист.
196:0.9 Целият живот на Учителя последователно се определяше от тази жива вяра, този възвишен религиозен опит. Такова духовно отношение господстваше в неговите мисли и чувства, неговото вероизповедание и молитви, неговите уроци и проповеди. Тази лична вяра на сина в несъмнеността и надеждността на водителството и защитата от небесния Баща изпълваше неговия уникален живот с дълбоко чувство към духовната реалност. И все пак, независимо от осъзнаването на своята тясна връзка с божествеността, този галилеец, Божият галилеец — когато към него се обърнаха с думите “благи Учителю”, веднага отговори: “Защо ме наричаш благи?” Сблъсквайки се с толкова поразително самоотречение ние започваме да разбираме по какъв начин на Всеобщия Баща се отдаде толкова пълно да прояви себе си на Учителя и чрез него разкри себе си на смъртните създания на световете[8].
196:0.10 Като обитател на този свят Иисус принесе на Бога най-голямата от жертвите: посвещаването на своята воля на величественото служене — изпълнението на божествената воля. Иисус винаги и последователно изтълкува религията от гледна точка на волята на Отеца[9]. Изучавайки пътя на Учителя в това, което се отнася до молитвата или някакъв друг аспект на неговия религиозен живот, обръщайте внимание не толкова на това, на което той учеше, колкото на това, което той правеше. Молитвата служеше като искрен израз на духовното отношение, заявление за предаността на душата, провъзгласяване на личната привързаност, израз на благодарност, предупреждение за емоционално напрежение, предотвратяване на конфликта, възвисяване на интелекта, облагородяване на желанията, потвърждение на моралното решение, обогатяване на мисли, укрепване на висши подбуди, освещаване на порива, проясняване на гледната точка, заявление за вярата, трансцедентен отказ от собствената воля, възвишено потвърждение на доверието, разкриване на мъжеството, възвестяване на откритието, признание на висшата преданост, потвърждение на освещаването, метод за решаване на трудностите и могъща мобилизация на всички душевни сили за съпротивление на всевъзможните егоистични, порочни и греховни тенденции на човека. Именно такъв живот — живот на молитвеното посвещаване на изпълнението на волята на Отеца, преживя Иисус, триумфално завършвайки го с именно такава молитва. Тайната на неговия несравним религиозен живот се заключаваше в осъзнаването на присъствието на Бога; и той постигна това с помощта на разумна молитва и искрено вероизповедание — непрекъснато общуване с Бога, а не за сметка на указания, гласове, видения или необичайни религиозни ритуали.
196:0.11 В земният живот на Иисус религията беше жив опит, непосредствено индивидуално движение от духовно благоговение към практическа праведност. Вярата на Иисус донасяше трансцеденталните плодове на божествения дух. Неговата вяра не беше незряла и лековерна като вярата на дете, но в много отношения тя действително напомняше безметежната доверчивост на дете[10]. Иисус се доверяваше на Бога в голяма степен така, както детето се доверява на своя родител. Той се отнасяше към вселената с огромно доверие — с такова доверие, с каквото детето се отнася към своите родители. Беззаветната вяра на Иисус в основополагащата добродетел на вселената изключително напомняше увереността на детето в безопасността на неговото земно обкръжение. Той разчиташе на небесния Баща така, както детето разчита на своя земен родител и неговата пламенна вяра нито веднъж, нито за миг не се усъмни в неприложимостта на висшата опека на небесния Баща. Страховете, съмненията и скептицизмът почти не помрачиха неговия път. В него нямаше неверие, което би препятствало свободния и самобитен израз на неговия живот. Непоколебимото и разумно мъжество на възрастния човек се съчетаваше в него с искрения и доверчив оптимизъм на вярващото дете. Неговата вяра се издигна на такива висоти на доверие, че беше лишена от страх.
196:0.12 Вярата на Иисус постигна чистотата свойствена на доверието на дете[11]. Неговата вяра беше толкова абсолютна и лишена от самомнение, че откликваше на прелестта на общуването със събратята и на чудото на вселената. Неговото чувство на доверие божественото беше толкова всецяло и устойчиво, че носеше радост и увереност в абсолютната лична безопасност. На неговият религиозен опит бяха чужди неувереността и преструвката. В този гигантски интелект на възрастен човек вярата на детето напълно властваше във всичко, което се отнасяше до религиозното съзнание. Не е чудно, че веднъж той каза: “Докато не станете като деца няма да влезете в царството”. Независимо от това, че вярата на Иисус беше младенчески чиста, в нея нямаше абсолютно нищо инфантилно.
196:0.13 Иисус изисква от своите ученици да вярват не в него, а заедно с него, да вярват в реалността на Божията любов и с пълно доверие да приемат безопасността, която дава увереност в богосиновството. Учителят желае всички негови последователи изцяло да споделят с него неговата трансцедентална вяра. Изключително трогателен е призивът на Иисус към своите последователи не само да вярват в това, в което вярваше той, но и да вярват така, както вярваше той. В това е заключен дълбокия смисъл на едно от неговите най-висши изисквания: “Следвай ме”[12].
196:0.14 Земният живот на Иисус беше посветен на една велика цел: да изпълни волята на Отеца, да преживее живота на религиозен човек живеещ с вяра[13]. Вярата на Иисус беше по детски доверчива, но тя беше напълно лишена от самонадеяност. Той вземаше трудни и смели решения, мъжествено посрещаше многобройните разочарования, решително преодоляваше най-сложните препятствия и без колебания приемаше суровите изисквания на дълга. Нужна беше силна воля и неизчерпаемо доверие, за да вярваш в това, в което вярваше Иисус и да вярваш така, както вярваше той.
196:1.1 Привързаността на Иисус към изпълнението на волята на Отеца и служенето на хората беше не просто решение на смъртно създание, решимост на човека: тя беше беззаветно самопожертвувание на такова неограничено посвещаване на любовта. Колкото и велик да е факта на владичеството на Михаил, вие не трябва да отнемате на хората Иисус-човека. Учителят постигна висоти във възхода в равна степен като човек и Бог; той принадлежи на хората; хората принадлежат на него. Колко жалко е, че самата религия, претърпявайки толкова превратни тълкувания, отделя Иисус от борещите се смъртни! Не позволявайте обсъждането на човешкото или божественото начало на Христос да затъмнява спасителната истина за това, че Иисус Назарянин беше религиозен човек, който чрез своята вяра постигна знанията и изпълнението на Божията воля; Иисус беше най-религиозен от истински религиозните хора живели някога на земята.
196:1.2 Настана време да се засвидетелства символичното възкресение на Иисус-човека от погребалната гробница запълнена с теологичните традиции и религиозните догми на деветнадесети век. Иисус Назарянин повече не бива да се принася в жертва даже на величествения образ на прославения Христос. Каква трансцедентална услуга ще му бъде оказана, ако чрез това откровение синът Човешки стане от гроба на традиционната теология и бъде представен като живия Иисус от същата тази църква, която носи неговото име точно както и на всички останали религии! Християнското братство на вярващите със сигурност без колебание ще внесе такива изменения в своята вяра и жизнени практики, които ще позволят да следват Учителя в демонстрация на неговия истински живот — религиозната преданост на изпълнението на волята на Отеца и посветеността на безкористното служене на хората[14]. Боят ли се правоверните християни от това, което прояви самодоволното и неосветено съобщество с присъщата му социална респектабилност и користни икономически интереси? Страхува ли се институционалното християнство от това, че ще бъде изложена на опасност - или даже отхвърлена традиционната църковна власт, ако Иисус Галилееца бъде възстановен в умовете и душите на смъртните хора като идеал за личния религиозен живот? Действително, социалните преобразувания, икономическите изменения, нравственото обновление и преоценката на религията на християнската цивилизация биха имали радикален и революционен характер, ако живата религия на Иисус внезапно измести теологическата религия за Иисус.
196:1.3 “Да следваш Иисус” означава лично да изповядваш такава като на Учителя религиозна вяра и да се проникнеш духом с неговия живот на безкористно служене на човека. Една от най-важните задачи на човешкия живот е да узнаеш в какво вярваше Иисус, да откриеш неговите идеали и да се стремиш към постигането на възвишената цел на неговия живот. От цялото човешко знание най-голяма ценност е знанието за религиозния живот на Иисус и това как го преживя той.
196:1.4 Простите хора охотно слушаха Иисус и описанието на неговия праведен човешки живот, движен от свещена религиозна подбуда, отново ще намери отклик в сърцата, ако такива истини отново се възвестят в света[15]. Хората с удоволствие го слушаха, доколкото той беше един от тях — прост мирянин; и при това най-великият религиозен учител на този свят.
196:1.5 Задача на вярващите в царството трябва да бъде не буквално подражаване на външната страна от живота на Иисус, а приобщаване към неговата вяра; те трябва да се стремят да се доверяват на Бога така, както се доверяваше той и да вярват на хората така, както вярваше той. Иисус никога не аргументираше нито бащинството на Бога нито братството на хората: той беше жива илюстрация на едното и всеобхватна демонстрация на другото.
196:1.6 Така, както хората трябва да преминат пътя от човешкото съзнание до постигането на божественото, така Иисус се издигна от същността на човека към осъзнаване на същността на Бога. И Учителят извърши този велик възход от човешкото към божественото за сметка на обединените усилия — вярата на неговия смъртен интелект и действията на неговия вътрешен Настройчик. Осъзнаването на физическото постижение на пълната божественост (при едновременно изчерпващо осъзнаване на реалността на своето човешко начало) премина на седем етапа на постепенното вероизповедно осъзнаване на божествеността. Тези етапи на постепенно самопознание бяха отбелязани от изключителни събития в посвещенческия опит на Учителя.
196:1.7 1. Пристигането на Настройчик на Съзнанието.
196:1.8 2. Явяването на Посланика на Емануил в Йерусалим, когато Иисус беше на около дванадесет години.
196:1.9 3. Проявите, с които беше отбелязано неговото кръщение.
196:1.10 4. Опитът на Планината на Преображението.
196:1.11 5. Моронтийното възкресение.
196:1.12 6. Духовното възнесение.
196:1.13 7. Завършващите обятия на Райския Баща даряващ Михаил с неограничена власт в създадената от него вселена.
196:2.1 Някога реформацията на християнската църква може да стане достатъчно дълбока, за да се върне към неизкривените религиозни учения на Иисус — създателя и усъвършенствувателя на нашата вяра[16]. Вие можете да проповядвате религията за Иисус, но трябва да преживеете религията на Иисус. В атмосферата на емоционален подем на Петдесетница Петър неволно положи началото на новата религия — религията за възкръсналия и прославен Христос. Впоследствие апостол Павел Преобразува това ново евангелие в християнство — религия, въплъщаваща неговите собствени теологични представи и описваща неговото собствено, лично преживяване от срещата с Иисус на пътя за Дамаск[17]. Евангелието на царството е основано на личния религиозен опит на апостол Павел; почти целият Нов Завет е посветен не на описанието на знаменателния и въодушевяващ религиозен живот на Иисус, а на обсъждането на религиозния опит на Павел и на изложението на неговите лични религиозни убеждения. Единствените достойни за внимание изключения — като изключим някои от местата от Матей, Марк и Лука, са Посланието към Евреите и Посланието на Яков. Даже Петър в своето съчинение само веднъж се обърна към личния религиозен живот на своя Учител. Новият Завет е превъзходен християнски текст, но в него има много малко от религията на Иисус[18].
196:2.2 Животът на Иисус в плът отразява трансцеденталният религиозен растеж, който започна с ранните представи, отразяващи първоначалния трепет и човешкото благоговение, продължи в годините на личното духовно общуване и завърши в това време, когато той окончателно достигна висок и славен статут — осъзнаването на своето единство с Отеца. По такъв начин в течение на един кратък живот Иисус действително придоби този опит на религиозно и духовно развитие, към което човекът пристъпва на земята и обикновено постига едва при завършването на своето дълго обучение в школите за възпитание на духа на последователните нива на предрайския път. Иисус премина пътя от чисто човешкото съзнание — вероизповедната убеденост в собствения религиозен опит, до величествените духовни висоти — достоверното постижение на своята божествена същност и осъзнаването на своята тясна връзка с Всеобщия Баща в управлението на вселената[19]. Той се издигна от скромното постижение на своята обществена същност и осъзнаването на своята тясна връзка с Всеобщия Баща в управлението на вселената[20][21]. Той се издигна от скромното положение на смъртна зависимост — подбудила го неволно да каже на този, който го нарече Благи Учителю: “Защо ме наричаш благи? Никой не е благ освен Бога” — до това величествено осъзнаване на придобитата божественост, което го накара да възкликне: “Кой от вас ще ме обвини в грях?” И този постепенен възход от човешкото към божественото беше изключително смъртно постижение. И след това постижение на божествеността той остана същия човешки Иисус — в равна мяра Син Човешки и Син Божий.
196:2.3 Марко, Матей и Лука частично предадоха образа на Иисус-човека, водещ възвишена борба в стремежа си да узнае Божията воля и да изпълни тази воля. Йоан описва победоносния Иисус, който стъпваше по земята напълно осъзнавайки своята божественост. Огромната грешка на тези, които изучаваха живота на Учителя, се заключаваше в това, че те го представяха само като човек, а други то смятаха само за божество. В продължение на целия свой живот той наистина беше както човек, така и божество, такъв е той и до ден днешен.
196:2.4 Но най-голямата грешка се заключаваше в следното: докато Иисус-човекът биваше възприеман като притежаващ религия, божественият Иисус (Христос) почти за една нощ стана религия. Християнството на Петър се погрижи за поклонението на божествения Христос, но то почти напълно изпусна от погледа си борещият се и доблестен човек — Иисус Галилееца, който благодарение на мъжеството на своята лична религиозна вяра и героизма на Вътрешния Настройчик измина пътя от низшите човешки нива до единението с божествеността; с това той стана новия жив път, стъпвайки по който всички смъртни могат да се издигнат от човешкото ниво до божественото[22]. Във всеки свят, на всеки стадий на духовност, в личния живот на Иисус смъртните могат да намерят това, което да ги укрепи и въодушеви при възхода от низшите духовни нива до висшите божествени ценности, от началото до края на целия личностен религиозен опит.
196:2.5 В тези времена, когато се създаваше Новия Завет, неговите автори не само не се съмняваха в божествеността на възкръсналия Христос, но също така предано и искрено вярваха в неговото скорошно завръщане на земята за окончателно претворяване на небесното царство. Силната вяра в бързото завръщане на Господа доведе до тенденцията да се изпускат от повествуванието тези епизоди, които се отнасяха до чисто човешкия опит и атрибутите на Учителя[23]. За цялото християнско движение беше характерно отдръпване от човешкия образ на Иисус Назарянин и възвисяване на възкръсналия Христос — прославения Господ Иисус Христос в навечерието на своето второ пришествие[24].
196:2.6 Иисус основа религията на личния опит в изпълнение на Божията воля и служене на човешкото братство; Павел основа религия, в която божествения Иисус стана обект на поклонение, а братството се състоеше от обединение на вярващи в божествения Христос. В посвещението на Иисус тези две концепции потенциално се заключаваха в неговия божествено-човешки живот; наистина е жалко, че на неговите последователи не се отдаде да създадат единна религия, която би могла по достойнство да оцени както човешката, така и божествената същност на Учителя, неразривно обединени в неговия земен живот и толкова славно представени в изначалното евангелие на царството[25].
196:2.7 Някои резки изказвания на Иисус не биха ви се сторили шокиращи или обезкуражаващи, ако не забравяхте за това, че той беше най-беззаветният и предан религиозен човек в този свят. Това беше всецяло посветен смъртен, напълно предан на изпълнението на волята на Отеца. Много от неговите привидно резки изречения бяха в голяма степен лична изповед на вярата и обета на предаността, отколкото заповеди до своите последователи. Именно това единство на целта и безкористната преданост му позволиха да постигне толкова необичаен прогрес в овладяването на човешкия разум за един кратък живот. Много от неговите изявления трябва да се разглеждат като признание за това какво изискваше той от себе си, а не от своите последователи. В своята привързаност към делото на царството Иисус изгори след себе си всички мостове; той пожертва всичко, което пречеше на изпълнението на волята на неговия Отец.
196:2.8 Иисус благославяше бедните, защото обикновено те се отличаваха с искреност и благочестие; той осъждаше богатите, защото обикновено те бяха нечестиви и нерелигиозни[26][27]. Той беше готов в равна степен да осъди нерелигиозния бедняк и да похвали благочестивия и покланящ се на Бога състоятелен човек.
196:2.9 Иисус помагаше на хората да се чувстват свободно в този свят. Той ги освобождаваше от робството на забраните и ги учеше, че в своята основа светът не е зъл. Той не се стремеше да избяга от земния живот. Той в съвършенство овладя метода на успешното изпълнение на волята на Отеца пребивавайки в плът. Той постигна идеалистичен религиозен живот непосредствено в условията на един реалистичен свят. Иисус не споделяше песимистичния възглед на Павел за човечеството. Учителят гледаше на хората като на Божии синове и предвиждаше величествено, вечно бъдеще за тези, които избират спасението. Той не беше морален скептик; той разглеждаше хората позитивно, а не негативно. За него хората бяха в своето мнозинство по-скоро слаби, отколкото порочни, по-скоро объркани, отколкото покварени. Но независимо от техния статут, всички те бяха Божии деца и негови събратя.
196:2.10 Той учеше хората високо да ценят себе си във времето и вечността. Поради тази висока оценка, с която Иисус удостояваше хората, той беше готов да се отдаде на непрестанно служене на човечеството. Именно тази безкрайна ценност на крайното направи златното правило най-важният фактор на неговата религия. Кой смъртен няма да може да се възвиси с помощта на необикновената вяра в него, Иисус?
196:2.11 Иисус не предлагаше рецепти за обществено развитие. Неговата мисия беше религиозна, а религията е изключително личен опит. Най-съвършената цел на най-развитото общество никога няма да може да надмине проповядваното от Иисус братство на хората основано на признаването на бащинството на Бога. Общественият идеал може да се въплъти само чрез идването на това божествено царство.
196:3.1 Личният духовен религиозен опит помага да се смекчат повечето трудности на смъртните хора, ефективно сортирайки, оценявайки и отстранявайки всички човешки проблеми. Религията не решава проблемите и не унищожава тревогите на човека, но тя действително ги разрушава, поглъща, освещава и се издига над тях. Истинската религия обединява личността за ефективното приспособяване към всички изисквания на смъртното съществуване. Религиозната вяра — позитивното ръководство на вътрешното духовно присъствие, неизменно позволява на позналия Бога човек да прекара мостове между интелектуалната логика, възприемаща Всеобщата Първопричина като То и позитивната убеденост на душата, която твърди, че Първопричината е Той — разкрития от евангелието на Иисус небесен Баща, личностният Бог на човешкото спасение.
196:3.2 Във всеобщата реалност има само три елемента: факт, идея и отношение. Религиозното съзнание определя тези реалности като наука, философия и истина. Философията е склонна да разглежда тези явления като разсъдък, мъдрост и вяра — физическа реалност, умствена реалност и духовна реалност. Ние обикновено наричаме тези неща вещ, значение и ценност.
196:3.3 Постепенното разбиране на реалността е равносилно на приближаване към Бога. Намирането на Бога, осъзнавано като отъждествяване с реалността, е еквивалентно на усещането на постигане на съвършенство своето „аз” - придобиване на всецелия, всеобхватен характер на своето „аз”. Възприемането на всеобхватната реалност е пълно осъзнаване на Бога, завършеност на опита от богопознанието.
196:3.4 Цялата съвкупност от човешкия живот се свежда до знанието за това, че човека го просвещава факта, облагородява мъдростта и спасява — оправдава, религиозната вяра[28].
196:3.5 Физическата увереност се заключава в логиката на науката; нравствената увереност — в мъдростта на философията, духовната увереност — в истината на автентичния религиозен опит.
196:3.6 Човешкият разум е способен да достигне високи нива на духовно постижение и съответстващите сфери на божествени ценности, защото е не само материален. В разума на човека има духовно ядро — божественото присъствие на Настройчика. Съществуват три независими потвърждения на това духовно присъствие в разума на човека:
196:3.7 1. Хуманистичната съпричастност — любовта. На чисто животинския разум може да бъде свойствена стадността необходима за самозащита, но само надареният с дух разум е способен на безкористен алтруизъм и истинска любов.
196:3.8 2. Тълкуване на вселената — мъдрост. Само надареният с дух разум е способен да разбере дружеското отношение на вселената към индивида.
196:3.9 3. Духовната оценка на живота — вероизповеданието. Само надареният с дух разум е способен да осъзнае божественото присъствие и се стреми към постигане на по-голяма пълнота във и заедно с опита на това предвкусване на божествеността.
196:3.10 Човешкият разум не създава реални ценности; човешкият опит не дарява с вселенска проницателност. В това, което се отнася до проницателност, възприемане на морални ценности и разбиране на духовни значения, всичко, на което е способен човешкият разум, е да открива, узнава, изтълкува и избира.
196:3.11 Моралните ценности на вселената стават интелектуално достояние за сметка на използването на три основни съждения, три типа избор осъществяван от смъртния разум:
196:3.12 1. Съждение за себе си — морален избор.
196:3.13 2. Съждение за обществото — етичен избор.
196:3.14 3. Съждение за Бога — религиозен избор.
196:3.15 По такъв начин, целият човешки прогрес се осъществява посредством обединението на еволюцията и откровението.
196:3.16 Ако божественият възлюбен не живееше в човека, човекът би бил неспособен на безкористна духовна любов. Ако в разума не живееше тълкувател, човекът би бил неспособен автентично да осъзнава единството на вселената. Ако в човека не пребиваваше ценителят, той би бил съвършено неспособен да осъзнава моралните ценности и да разбира духовните значения. Този възлюбен идва от самия източник на безкрайната любов; този тълкувател е част от Всеобщото Единство; този ценител е дете на центъра и Източника на всички абсолютни ценности отнасящи се към божествената е вечна реалност.
196:3.17 Имащата религиозен смисъл морална оценка — духовното постижение, означава извършван от индивида избор между доброто и злото, истината и заблуждението, материалното и духовното, човешкото и божественото, времето и вечността. Човешкото спасение в огромна степен зависи от посвещаването на човешката воля на избирането на тези ценности, които се избират от този сортировчик на духовни ценности — вътрешният тълкувател и обединител. Личният религиозен опит се състои от две фази: откриване ставащо в човешкия разум и откровение извършвано от вътрешния божествен дух. Прекомерното увлечение по софистиката или нерелигиозното поведение на църковните дейци може да подтикне човек или даже цяло поколение хора да постигнат духовен прогрес и да достигнат божествено откровение. Но такива пречещи на прогреса отношения не могат да се запазят дълго поради присъствието и влиянието на вътрешните Настройчици на Съзнанието.
196:3.18 Този всеобхващащ опит на постигането на реалността от вътрешния божествен обитател извечно превъзхожда грубите материалистични методи на естествените науки. Невъзможно е да се помести под микроскоп духовната радост, да се претегли на везните любовта, да се измерят моралните ценности или да се оцени качеството на духовното поклонение.
196:3.19 Юдеите имаха религия на морално величие; гърците създадоха религия на красотата; Павел и неговите единомишленици основаха религията на вярата, надеждата и милосърдието[29]. Със своя личностен пример Иисус разкри религията на любовта — увереността в любовта на Отеца, както и радостта и удовлетворението, които придобива човека като споделя тази любов при своето служене на човешкото братство[30].
196:3.20 Всеки път, когато човек извършва осъзнаване на нравствен избор, той веднага усеща в своята душа нов прилив на божественост. Нравственият избор превръща религията в подбуда предизвикваща вътрешна реакция на външните условия. Но такава истинска религия не е чисто субективен опит. Тя обхваща цялата субективност на индивида въвлечен в осмислена и разумна реакция на съвкупна обективност — вселената и нейния Творец.
196:3.21 Независимо от своята абсолютна субективност съвършеният трансцедентален опит на любовта — да обичаш и да бъдеш любим, не е психическа илюзия. В представите на човека единствената свързана със смъртните същества истински божествена и обективна реалност — Настройчикът на Съзнанието, действа изключително като субективен феномен. Общуването на човека с висшата обективна реалност, Бога, става само посредством чисто субективния опит на познаване на Бога, поклонението пред него, осъзнаването на своя статут на син Божий.
196:3.22 Истинското религиозно поклонение не е безполезен монолог и самозаблуда. Поклонението е лично общуване с божествено реалния, със самия източник на реалността. Чрез поклонението човекът се стреми да стане по-добър и в резултат постига най-доброто.
196:3.23 Идеализацията на истината, красотата, добродетелта и стремежа да им служи няма да заменят автентичния религиозен опит — духовната реалност. Психологията е идеализма не са равнозначни на религиозна реалност. Проекциите на човешкия интелект действително са способни да творят лъжливи богове — богове създадени по образ на човека, но истинското богосъзнание има друг произход. Богосъзнанието е присъщо на вътрешния дух. Много религиозни системи са основани на формулировки на човешкия интелект, но богосъзнанието не задължително е част от тези гротескни системи на религиозно робство.
196:3.24 Бог — това не е изобретение на човешкия идеализъм: той е самият източник на подобни проникновения и ценности на свръх животинско ниво. Бог — това не е хипотеза, формулирана за обединяване на човешките представи за истината, красотата и добродетелта: той е изпълнена с любов личност, и добродетелта на човешкия свят се обединяват с все по-голяма духовност в опита на смъртните възходящи към реалностите на Рая. Единството на истината и красотата и добродетелите може да се въплъти само в духовния опит на позналата Бога личност.
196:3.25 Моралът е тази почва, на която впоследствие трябва да се появи личното богосъзнание — личното осъзнаване на вътрешното присъствие на Настройчика, но такъв морал е източник на религиозен опит и произтичащото от него духовно проникновение. Моралът е свръхживотински, но субдуховен. Моралът е еквивалентен на признаването на дълга — осъзнаването на съществуването на добро и зло. Зоната на морала лежи между животинските и човешки типове разум, така както моронтия действа между материалната и духовна сфери на личностните постижения.
196:3.26 Еволюционният разум е способен да открие закона, морала и етиката, но посветеният на него дух, вътрешният Настройчик, разкрива на еволюционния човешки разум законодателя — Отеца, източника на всичко истинско, прекрасно и благо; и такъв просветлен човек има религия и той е духовно подготвен за дълго и увлекателно търсене на Бога.
196:3.27 Моралът не задължително е духовен; той може да бъде изцяло и напълно човешки, макар че истинската религия подобрява всички морални ценности, изпълва ги с ново съдържание. Моралът без религия е неспособен да разкрие пределната добродетел и да осигури оцеляването даже на собствените морални ценности. Религията осигурява възвисяване, прославяне и непременно спасение на всичко, което морала приема и одобрява.
196:3.28 Религията стои над науката, изкуството, философията, етиката и морала, но не съществува отделно от тях. Всички те са неразривно свързани в човешкия опит — личен и обществен. Религията е висшият опит на човека в неговото смъртно естество, но крайният език никога няма да позволи на теологията адекватно да изрази истинския религиозен опит.
196:3.29 Религиозното проникновение е способно да превръща поражението във високи стремежи и нова решимост. Любовта е най-висшата подбуда, която човек може да използва в своя възход във вселената. Но когато любовта е лишена от истина, красота и добродетел, тя става само емоция, философско изкривяване, психическа илюзия, духовна заблуда. Любовта винаги трябва да се определя отново на последващите нива на моронтийното и духовното развитие.
196:3.30 Изкуството е резултат от опитите на човека да избяга от недостига на красота в своето материално обкръжение; това е крачка в посока на моронтия. Науката представя опита на човека да разгадае очевидните загадки на материалната вселена. Философията е опит за обединяване на човешкия опит. Религията е висшият порив на човека, неговата величествена устременост към крайната реалност, неговата решимост да намери Бога и да стане подобен на него.
196:3.31 В сферата на религиозния опит духовната възможност е потенциална реалност. Духовната тяга, влечаща човека напред, не е психическа илюзия. Може би не всички човешки фантазии съответстват на фактите, но много, твърде много е истина.
196:3.32 Животът на някои хора е твърде велик и благороден, за да се спусне на това ниско ниво, на което би бил само успешен. Животното е принудено да се приспособява към средата и с това се отдалечава от ограниченията на днешния материален свят чрез проникновението присъщо на божествената любов. Тази представа за любовта поражда в душата на човека свръхживотински стремеж да намери истината, красотата и добродетелта. И когато действително ги намира, той се възвеличава в техните обятия, той се изпълва с желание да ги живее, да твори добро.
196:3.33 Не падайте духом. Човешката еволюция продължава и разкриването на Бога пред света — в Иисус и с Негова помощ, се увенчава с успех.
196:3.34 Великата задача на съвременния човек е постигането на по-успешно общуване с божествения Наставник пребиваващ в човешкия разум. Най-великото приключение на човека в плът се състои в хармоничен и разумен опит да излезе извън пределите на осъзнаването на своето “аз”, да пресече мъглявия свят на първоначално осъзнаване на душата и да извърши искрен опит да достигне границите на осъзнаване на духа — да установи връзка с божественото присъствие. Такъв опит за осъзнаване на Бога представлява могъщо потвърждение на предсъществуващата истина заключена в религиозния опит на богопознанието. Такова осъзнаване на духа е еквивалентно на познаването на действителността на богосиновството. В останалото увереността в синовството се заключава в опита на вярата.
196:3.35 Осъзнаването на Бога е еквивалентно на интеграция на своето “аз” във вселената, и то на най-високите вселенски нива на духовната реалност. Само духовното съдържание на всяка ценност остава нетленно, а значи всичко това истинско, прекрасно и благо, което го има в човешкия опит, не може да загине. Ако човекът не избере пътя на спасението, то вечният Настройчик съхранява тези реалности родени в любовта и възпитани в служенето. И всички те са част от Всеобщия Баща. Отецът е живата любов и този живот на Бащата е заключен в неговите Синове. И духът на Бащата пребивава в синовете на неговите Синове — смъртните хора[31]. В крайна сметка, идеята за Бащата, както и преди, си остава най-висшата представа на човека за Бога.