© 2014 Фондация Урантия
| Документ 99. Социалните проблеми на религията |
Индекс
Множествена версия |
Документ 101. Истинската природа на религията |
100:0.1 ОПИТЪТ на динамичния религиозен живот превръща посредствения индивид в личност, снабдена с идеалистично могъщество. Религията спомага за прогреса на всички, благоприятствайки прогреса на всеки индивид, а прогресът на всеки се усилва благодарение на постиженията на всички.
100:0.2 Духовният растеж се стимулира взаимно от тясното общуване с други вярващи. Пораждайки обективно влечение вместо субективно наслаждение, любовта е тази почва, на която се извършва религиозният растеж — още повече че тя носи висше субективно удовлетворение. И религията облагородява обикновеното ежедневно съществуване.
100:1.1 Макар че религията осигурява развитието на значенията и растежа на ценностите, възвисяването на чисто личните оценки до абсолютни нива винаги води до зло. Детето оценява своя опит по наличието в него на удоволствия; степента на зрелост е право пропорционална на замяната на личните удоволствия с висши значения — преданост на най-висшите представи за разнообразните жизнени ситуации и космически отношения.
100:1.2 Някои хора са твърде заети да растат и подлагат себе си на огромната опасност от духовен застой. Необходимо е да се създават условия за израстване на ценностната система в различните векове, в сменящите се една друга култури и преходните стадии на еволюиращата цивилизация. Основни забавители за растежа са предубеждението и невежеството.
100:1.3 Дайте на всяко дете възможност да придобие собствен духовен опит, не му налагайте готовия опит на възрастния човек. Помнете, че ежегодният прогрес в съществуващата система на образование може още да не означава интелектуален прогрес, а още по-малко — духовен растеж. Разширяването на речника не свидетелства за развитие на характера. Истински показател на растежа е не толкова резултата, колкото прогреса. Признаците за действителен растеж в образованието служат на по-високи идеали, на разширеното осъзнаване на ценностите, на новите значения на ценностите и на повишаване предаността на висшите ценности.
100:1.4 Устойчиво действие върху детето оказва само предаността на окръжаващите го възрастни; наставленията, или даже примерът, не притежават продължително въздействие. Преданите хора са растящи хора, а растежът представлява вълнуваща и въодушевяваща реалност. Живейте предано днес — растете и утрешният ден сам ще се погрижи за себе си. Най-бързият път за превръщането на поповата лъжичка в жаба е всеки миг да бъдеш верен на себе си като попова лъжичка.
100:1.5 Почвата, необходима за религиозен растеж, предполага живот, характеризиращ се с последователно самопретворяване, съгласуване на естествените наклонности, любознателност и разумен риск, чувство на удовлетворение, стимулиращо въздействие на страха, пробуждащо внимателност и предпазливост, стремеж към необичайното и естествено осъзнаване на своята ограниченост — скромността. Освен това основание за растежа е откриването на своята индивидуалност, съпровождано със самокритика, основаваща се на собствена система от ценности и лични идеали.
100:1.6 Съществено въздействие върху религиозния опит оказват физическото здраве, наследеният темперамент и социалната среда. Но тези преходни условия не възпрепятстват вътрешния духовен прогрес на душата, стремяща се да изпълни волята на небесния Баща. Във всички нормални смъртни присъстват определени вътрешни стимули за растеж и самопретворяване, ако не са подтиснати по особен начин. Верен метод за развитие на това определящо качество — способността за духовен растеж, е запазването на отношенията на беззаветна преданост към висшите ценности.
100:1.7 Религията е невъзможно да се посвети, получи, заеме, научи или изгуби. Тя е личен опит, който нараства пропорционално на растящия стремеж към крайните ценности. Така космическият растеж съпровожда натрупването на значения и непрестанно възвисяване на ценностите. Но растежът на самото великодушие е винаги неосъзнат.
100:1.8 Склонността към религиозно мислене и постъпки помагат на духовния растеж. В човека може да се появи предразположение към положителни реакции на духовните подбуди — нещо като условен духовен рефлекс. Към качествата, благоприятстващи религиозния растеж, се отнасят тънката чувствителност към божествените ценности, признанието на религиозния живот в другите хора, медитативното размишление за космическите значения, религиозното решаване на проблемите, посвещаването на собствения си духовен живот на събратя, отклонението от егоизма, отказът да се разчита на божественото милосърдие, животът, преминаващ сякаш в присъствието на Бога. Факторите за религиозен растеж могат да бъдат осмислени, но самият растеж е неосъзнат.
100:1.9 При все това безсъзнателността на религиозния растеж не означава, че сферата на тази активност са предполагаемо подсъзнателните нива на човешкия интелект; по-скоро тя означава, че тази дейност протича на свръхсъзнателните нива на смъртния разум. Опитът по осъзнаване на реалността на безсъзнателния религиозен растеж е единственото положително потвърждение на функционалното съществуване на свръхсъзнанието.
100:2.1 Духовното развитие зависи — първо, от поддържането на жива духовна връзка с истинските духовни сили; и второ, от постоянното принасяне на духовни плодове: служене на своите събратя, дарявайки ги с това, което е било получено от собствените духовни благотворители. Духовният прогрес е основан върху интелектуално осмисляне на духовната бедност в съчетание с осъзнаването у себе си на жаждата за съвършенство, желанието да познаеш Бога и да станеш такъв като Него, с беззаветен стремеж да изпълняваш волята на небесния Баща.
100:2.2 Първият етап на духовния растеж е разбирането на потребностите, вторият — постигането на средствата, третият — разкриването на ценностите. Свидетелство за истинското духовно развитие е появата на такава човешка личност, която се подбужда от любовта, движима от алтруистичната помощ и изцяло посветена на чистосърдечното поклонение на съвършените идеали на божествеността. И целият този опит е реалността на религията за разлика от чисто теологическите вероучения.
100:2.3 Религията е способна да се издигне до такова ниво на опита, на което тя става просветен и мъдър метод за духовна реакция на вселената. Такава възвишена религия може да функционира на трите нива на човешката личност: интелектуално, моронтийно и духовно — в разума, развиващата се душа и заедно с вътрешния дух.
100:2.4 Духовността става едновременно показател за близостта на човека към Бога и мярка на неговата полезност за своите ближни. Духовността повишава способността да виждаш красотата в материалното, да познаваш истината в значенията и да откриваш добродетели в ценностите. Духовното развитие се определя от способността за него и е право пропорционално на отстраняването на егоистичните свойства на любовта.
100:2.5 Действителният духовен статут е мярка за постигането на Божеството, за съзвучието с Настройчика. Постижението на пределната духовност е еквивалентно на постигането на максималната реалност — максималното богоподобие. Вечният живот е нескончаемо търсене на безкрайните ценности.
100:2.6 Целта на самопретворяването на човека трябва да бъде духовна, а не материална. Единствените реалности, достойни да се стремите към тях, са божествени, духовни и вечни. Смъртният човек има правото да получава физически удоволствия и удовлетворение от любовта; той извлича полза от верността на човешките съобщества и преходните институции; но всичко това не е този вечен фундамент, на който се гради безсмъртната личност, призвана да излезе извън пределите на пространството, да преодолее времето и да постигне вечната цел — божественото съвършенство и служенето като завършил.
100:2.7 Иисус описваше най-дълбоката увереност на позналия Бога човек, когато казваше: “Даже ако всичко земно рухне, какво значение има това за богопозналия, вярващ в Царството човек?” Временната безопасност е уязвима, но духовната увереност е непревземаема[1]. Когато прииждащите вълни на човешките напасти егоизъм, жестокост, ненавист, злоба и ревност се лутат из смъртната душа, вие можете да бъдете напълно уверени в това, че съществува един абсолютно непристъпен вътрешен бастион — цитаделата на духа; в крайна сметка това важи за всеки човек, който е поверил опазването на своята душа на пребиваващия в него дух на вечния Бог.
100:2.8 След такава духовна придобивка — независимо дали тя е следствие от постепенен растеж или от специфична криза, се извършва нова ориентация на личността и развитие на новия стандарт ценности. Мотивацията на такива родени в духа индивиди се изменя дотолкова, че те са способни невъзмутимо да гледат как загиват техните най-съкровени мечти и най-дълбоки надежди; те действително знаят, че такива катастрофи са само насочващи по нов път катаклизми, които разрушават временните творения на човека, преди да възпитат по-величествените и трайни реалности на новото и по-възвишено ниво на вселенски постижения.
100:3.1 Религията не е метод за постигане на покой и умиротворение; тя е импулс, организиращ душата за динамично служене. Тя е посвещение на самия себе си на преданото служене — любов към Бога и служене на човека. Религията заплаща всяка цена, необходима за постигане на висшата цел — наградата на вечността. Религиозната лоялност е присъща на осветената завършеност, която се отличава с величествено благородство. Такива чувства на преданост дават социален ефект и развиват духа.
100:3.2 За вярващия думата “Бог” става символ на приближаването към висшата реалност и осъзнаването на божествената ценност. Доброто и злото не се определят от човешките симпатии и антипатии; моралните ценности не израстват от изпълнението на желанията или от чувството на разочарование и безизходност.
100:3.3 Размишлявайки за ценностите, вие трябва да отличавате това, което е ценност, от това, което притежава ценност. Вие трябва да виждате зависимостта, която съществува между приятната дейност и нейната осмислена интеграция и разширена реализация на все по-високи и по-високи нива на човешкия опит.
100:3.4 Значението е нещо, прибавяно от опита към ценностите; то е правилното осъзнаване на ценностите. Изолираното и чисто егоистично удоволствие може да означава практическа девалвация на значенията, безсмислено развлечение, граничещо с относително зло. Ценностите са емпирични тогава, когато реалностите са осмислени и интелектуално асоциирани, когато такива отношения се осъзнават и по достойнство се оценяват от разума.
100:3.5 Ценностите никога не са статични; реалността означава изменение, растеж. Изменението без растеж — без разширяване на значенията и повишаване на ценностите — не съдържа в себе си ценности и е потенциално зло. Колкото по-голяма е способността за космическа адаптация, толкова по-големи значения се съдържат във всеки опит. Ценностите не са концептуални илюзии; те са реални, но те винаги зависят от отношенията. Ценностите винаги са и актуални, и потенциални — не това, което е било, а това, което е и което ще бъде.
100:3.6 Обединяването на актуалното и потенциалното тъждество на растежа е емпирична реализация на ценностите. Но растежът не е просто прогрес. Прогресът винаги има значение, но без растежа той е относително лишен от стойност. Висшата ценност на човешкия живот се заключава в растежа на ценностите, в развитието на значенията и в реализация на космическата взаимосвръзаност на всеки от тези видове опит. Такъв опит е еквивалентен на богосъзнание. Притежаващ такова съзнание смъртен, без да е свръхестествен, наистина става свръхчовек — в него се развива безсмъртна душа.
100:3.7 Човекът е неспособен да предизвиква растеж, но е способен да създаде благоприятни условия за това. Растежът е винаги безсъзнателен — независимо дали е физически, интелектуален или духовен. Така расте любовта: не е възможно да я създадеш, произведеш или купиш; тя трябва да израсте. Еволюцията е космически метод за растеж. Социалният растеж е невъзможно да се осигури със закони, а нравствен растеж не се постига с усъвършенстване на управлението. Човекът може да създаде машина, но нейната истинска ценност трябва да се определи от човешката култура и личното възприятие. Единственият принос на човека за растежа е мобилизацията на всички възможности на своята личност — живата вяра.
100:4.1 Религиозният живот е посветен живот, а посветеният живот е живот творчески — неподправен и спонтанен. Новите религиозни прозрения се раждат в сблъсъци, вследствие на които човек започва да избира нови, по-добри навици на реагиране и оставя предишните, по-лоши начини. Новите значения възникват само в конфликтни ситуации, а конфликтите се запазват само поради отказа да се поддържат по-високите ценности, стоящи зад висши значения.
100:4.2 Религиозните дилеми са неизбежни; растежът е невъзможен без психически конфликт и духовно вълнение. Формирането на философска норма на живот предполага сериозно сътресение във философските сфери на разума. Предаността към великото, добродетелното, истинното и благородното не се появява без борба. Ясността на духовното видение и усилването на космическата проницателност изискват усилия. И човешкият интелект протестира, когато го отучват да живее за сметка на недуховните енергии на временното съществуване. Ленивият животински разум ще въстане против тези усилия, които са необходими за решаването на космическите проблеми.
100:4.3 Но големият проблем на религиозния начин на живот се заключава в задачата по обединението на душевните сили на личността под ръководството на ЛЮБОВТА. Здравето, умствената ефективност и щастието възникват вследствие обединяването на физическите системи, системите на разума и системите на духа.Човекът добре разбира какво е здраве и здравомислие, но той наистина няма практически никаква представа за това какво е щастие. Висшето щастие е неразривно свързано с духовния прогрес. Духовният растеж донася устойчива радост, покой, който надхвърля всякакво разбиране.
100:4.4 Във физическия живот органите на чувствата съобщават за присъствието на вещите; разумът открива реалностите на значенията; но духовният опит разкрива на индивида истинските ценности на живота. Тези високи нива на човешки живот се постигат във висшата любов към Бога и безкористната любов към човека. Ако обичате вашите ближни, то вие със сигурност сте открили за себе си тяхната ценност. Иисус се отнасяше към хората с такава любов, защото толкова високо ги ценеше. Най-добрият начин да откриете ценността на вашите ближни е да узнаете техните мотиви. Ако някой ви дразни, предизвиква във вас неприязън, следва да се опитате благожелателно да застанете на неговата гледна точка, да разберете какво е станало причина за толкова нежелателно поведение. Ако веднъж разберете своя ближен, вие ще станете търпим и тази търпимост ще се превърне в дружба и ще прерасне в любов.
100:4.5 В своето въображение си представете един от вашите първобитни предци от пещерния период — кроткия, уродлив, отвратителен, озъбен дивак, който — разкрачил крака и размахвайки тоягата — гледа пред себе си, дишайки ненавист и злоба. Такова зрелище едва ли ще демонстрира божественото достойнство на човека. Но позволете ни да раздалечим рамките. Пред този възбуден човек, привел се към земята, има саблезъб тигър, а зад него — жена с две деца. Вие веднага разбирате, че подобна картина отразява зараждането на много прекрасни и благородни човешки качества, макар че и в двата случая пред вас стои един и същи човек — единствената разлика се заключава в това, че във втория случай са ви позволили да разширите перспективата си. Затова ви става понятна мотивацията на този еволюиращ смъртен. Неговото отношение става похвално, защото вие го разбирате. Ако само можехте да си представите мотивите на своите ближни — колко по-добре щяхте да започнете да ги разбирате! Ако само бихте познали своите събратя, щяхте да ги заобичате.
100:4.6 Вие не можете истински да обичате своите събратя за сметка само на волево усилие. Любовта се ражда само от дълбокото разбиране на мотивите и чувствата на ближния. Важно е не толкова да обичате всички хора днес, колкото всеки ден да се учите да обичате още един човек. Ако всеки ден или всяка седмица започвате да разбирате още един свой събрат — и ако такъв е пределът на вашите способности, то в този случай се извършва действителна социализация и истинско одухотворяване на вашата личност. Любовта е заразителна, а когато човешкото чувство е разумно и мъдро, любовта става по-привлекателна от ненавистта. Но само истинската и безкористна любов действително се предава на другите. Ако всеки смъртен можеше да стане средоточие на динамичното чувство, милосърдният вирус на любовта скоро щеше да запълни чувствения поток на човешките емоции дотолкова, че цялата цивилизация щеше да бъде обхваната от любов — и това би станало съвършено братство на хората.
100:5.1 Светът е пълен с изгубени души — изгубени не в теологичен смисъл, а в смисъл на направлението, тоест души, които в ерата на философското разочарование се хвърлят от един “изъм” и култ към друг. Малцина се научиха да заменят авторитета на религиите с философията на живота. (Символите на социализираната религия не бива да се отхвърлят като път за растежа, макар че руслото на реката все още не е самата река.)
100:5.2 Еволюцията на религиозния растеж води от застоя, през противоречията — към координацията, от неувереността към непоколебимата вяра, от объркването на космическото съзнание към обединяването на личността, от временната цел към вечната, от оковите на страха към свободата на божественото синовство.
100:5.3 Следва веднага да кажем, че заявленията за преданост към висшите идеали — психическото, емоционално и духовно усещане на богосъзнанието, може да бъдат следствие от някои критични ситуации, например, в случай на криза. Апостол Павел изпита такова внезапно и поразило го обръщане в оня знаменателен ден на пътя, водещ към Дамаск[2]. През аналогичен опит премина Гаутама Сидхарта в онази нощ, когато, седейки в самота, се опитваше да проникне в тайната на окончателната истина. Сходен опит имаха и много други хора, но мнозина искрено вярващи прогресираха в духа без внезапни обръщания.
100:5.4 Повечето впечатляващи феномени, свързани с така наречените религиозни обръщания, имат изключително психологически характер, но понякога действително стават обръщания, имащи и духовен произход. Много често, при всеобхватната умствена мобилизация на всяко ниво от психическия стремеж нагоре и духовното обръщане, при съвършенство на човешката мотивация — преданост на божествената идея, вътрешният дух внезапно се съединява с нижележащия разум за синхронизация с целеустремената и посветена воля, присъща на свръхсъзнателния разум на вярващия смъртен. Именно в такъв опит — обединение на интелектуални и духовни явления, се заключава обръщането, определяно от фактори, които се намират отвъд пределите и по-високо от чисто психологическото ниво.
100:5.5 Заедно с това, само едната емоция е лъжливо обръщане: човек трябва не само да чувства, но и да вярва. Дотолкова, доколкото психическата мобилизация е частична, а мотивацията на човешката преданост — непълна, дотолкова опитът от обръщането ще остава съчетание с интелектуалната, емоционална и духовна реалност.
100:5.6 Ако човек е готов да признае теоретическия подсъзнателен разум като практическа работна хипотеза в рамките на принципно единния интелектуален живот, то в такъв случай, за да бъде последователен, той трябва съответно да постулира аналогична област на възходящата интелектуална активност като свръхсъзнателно ниво — зоната на непосредствен контакт с вътрешната духовна същност, Настройчика на Съзнанието. Огромната опасност във всякакви подобни умозрителни разсъждения за психиката се заключава в това, че виденията и други така наричани мистични преживявания, наред с обичайните сънища, могат да се сметнат за божествени съобщения, възприемани с разума. В миналото божествените същества откриваха себе си на някои богопознали личности не поради мистични трансове или болезнени видения, а въпреки всякакви подобни феномени.
100:5.7 В противоположност на стремежа към обръщането най-добрият подход към моронтийните зони на подобен контакт с Настройчика на Съзнанието е живата вяра и искреното поклонение, чистата и безкористна молитва. Твърде често спомените, изтласквани на безсъзнателното ниво на човешкия разум, погрешно се приемаха за божествени откровения и духовни наставления.
100:5.8 Съществува огромна опасност, свързана с вкоренилата се практика на религиозното мечтателство. Мистицизмът може да стане начин за бягство от реалността, макар че понякога той служи като средство за истинско духовно общуване. Кратковременното излизане от суетата на живота не може да представлява сериозна опасност, но продължителната изолация на личността е крайно нежелателна. При никакви обстоятелства не следва да се развива изолираното призрачно съзнание като вид религиозен опит.
100:5.9 Признаци за мистичното състояние са разсеяното съзнание с ярки островчета съсредоточено внимание при сравнително пасивен интелект. Всичко това приближава съзнанието по-скоро към безсъзнателната област, отколкото към зоната на духовен контакт — свръхсъзнателната област. Много мистици довеждаха умствената дисоциация до нивото на аномалните умствени проявления.
100:5.10 По-здравото отношение към духовното съзерцание са изпълненото с размисъл поклонение и благодарствените молитви. Непосредственото общуване с Настройчика на Съзнанието — подобно на това, което се наблюдаваше в последните години от живота на Иисус в плът, не следва да се бърка с така наричания мистичен опит. Факторите, които водят към началото на мистичното общуване, свидетелстват за опасността от подобни психически състояния. Мистичното състояние се благоприятства от такива неща като физическа умора, постене, психична разсеяност, дълбоки естетически преживявания, силни сексуални импулси, страх, безпокойство, ярост, бясно танцуване. Много от това, което възниква в резултат на подобна предварителна подготовка, се ражда в подсъзнателния разум.
100:5.11 Колкото и благоприятни да са условията за мистични явления, следва ясно да се помни, че Иисус Назарянин никога не е прибягвал към подобни методи за общуване с Райския Баща. При Иисус нямаше подсъзнателни халюцинации или свръхсъзнателни видения.
100:6.1 Еволюционните религии и богооткровените религии могат съществено да се отличават по метода си, но в своите мотиви те в много отношения си приличат. Религията не е специфична функция на живота. Тя по-скоро е начин на живот. Истинската религия е беззаветна преданост на някаква реалност, която вярващият смята за висша ценност за себе си и цялото човечество. И първостепенните характеристики на всички религии са безусловната привързаност и беззаветната преданост към висшите ценности. Такава религиозна преданост към висшите ценности се проявява по отношение на предполагаемо невярващата майка към своето дете и в горещата привързаност на невярващия човек към своето дело.
100:6.2 Приетата от вярващите висша ценност може да бъде недостойна или даже лъжлива, но тя си остава религиозна. Религията е неподправена само дотолкова, доколкото ценността, която се смята за висша, представлява истинска космическа реалност, изпълнена с неподправена духовна значимост.
100:6.3 Човешкото реагиране на религиозния импулс се характеризира с благородство и величие. Искрено вярващият съзнава своя статут на гражданин на вселената и знае, че влиза в контакт със свръхчовешки сили. Той изпитва трепет и се изпълва с енергия от увереност в причастността към висшето и прославено приятелство с Божиите синове. Съзнанието за собствената ценност на такъв човек се е разширило за сметка на стимула, който придава стремеж към изпълнение на най-висши вселенски задачи — стремежа към висши цели.
100:6.4 Вътрешното “аз” е отстъпило под напора на всеобхватната мотивация, укрепваща самодисциплината, намаляваща емоционалния конфликт и правеща смъртния живот действително достоен. Болезненото признаване на човешката ограниченост се сменя с естественото осъзнаване на недостатъците на смъртното същество заедно с решимостта и духовния стремеж към висши вселенски и свръхвселенски цели. И този упорит стремеж към постигане на свръхсмъртни идеали винаги се характеризира с повишено спокойствие, сдържаност, устойчивост и търпимост.
100:6.5 Но истинската религия е жива любов, живот в служене. Изолираността на религиозния човек от много чисто временни и незначителни неща никога не го води до социална изолация и не трябва да унищожава чувството му за хумор. Без да изключва нещо от човешкия опит, истинската религия придава нови значения на всичко в живота. Тя изработва нов тип увлеченост, устрем и мъжество. Тя може дори да пробуди духа за борба с вярата, нещо, представляващо огромна опасност, когато не се контролира от духовно проникновение и привързаност към ежедневните социални задължения, основани на човешката преданост.
100:6.6 Една от най-поразителните особености на религиозния живот е динамичният и възвишен покой — този покой, който е по-високо от всяко човешко разбиране, това космическо самообладание, което говори за отсъствието на съмнения и объркване[3]. Такива нива на духовната устойчивост не знаят разочарования. Такива вярващи са подобни на апостол Павел, казващ: “Аз съм убеден, че нито смъртта, нито животът, нито ангелите, нито духовете висши, нито силите, нищо в настоящето и нищо в бъдещето, нищо над нас и нищо под нас, и нищо друго не може да ни отнеме Божията любов[4].”
100:6.7 Чувството на увереност, свързано със съзнанието за тържествуващо блаженство, не напуска човека, който е постигнал реалността на Висшето и върви към своята цел — Пределното.
100:6.8 В това, което се отнася до предаността и величието, еволюционната религия е също така изпълнена с всички тези качества, тъй като тя е истински опит. Но богооткровената религия е толкова ненадмината, колкото и истинска. Новата преданост, представляваща разширение на духовното зрение, създава нови нива на любовта и привързаността, служенето и приятелството; и цялата тази подобрена социална перспектива разширява съзнанието за Бащинството на Бога и братството между хората.
100:6.9 Характерното отличие на богооткровената религия от еволюционната става ново качество на божествената мъдрост, което се прибавя към чисто емпиричната човешка мъдрост. Но именно опитът на човешката религия изработва способност за по-нататъшно възприятие на разширяващите се посвещения на божествената мъдрост и космическа проницателност.
100:7.1 Макар че обичайният смъртен на Урантия е неспособен да постигне това висше съвършенство на характера, който притежаваше Иисус Назарянин в своя живот в плът, всеки вярващ смъртен е напълно способен да придобие силна и обединена личност, подражавайки на безупречната личност на Иисус. Уникалното качество на личността на Учителя беше не толкова неговото съвършенство, колкото неговата симетрия, неговата съвършена и балансирана ценност. Най-удачната характеристика на Иисус се заключава в словата на този, който, показвайки Учителя, стоящ пред своите обвинители, каза: “Ето Човека!”[5]
100:7.2 Неизчерпаемата доброта на Иисус трогваше сърцата на хората, но непоколебимата сила на характера поразяваше неговите последователи. Той беше действително искрен; в него нямаше никакво лицемерие. На него му беше чужда изкуствеността, той беше неизменно въплъщение на живителна неподправеност. Никога не си служеше с лицемерие, никога не прибягваше към мистификации. Той живееше истината точно такава, каквато я проповядваше. Той беше истината[6]. Беше принуден да провъзгласи спасителната истина на своето поколение, макар че такава прямота понякога предизвикваше болка. Той беше безусловно предан на всяка истина.
100:7.3 Но Учителят беше толкова благоразумен, толкова достъпен в общуването. Цялото му служене се отличаваше с огромна практическа насоченост, докато всеки негов план се характеризираше с толкова осветен здрав смисъл. Той беше напълно лишен от каквито и да било причудливи, ексцентрични наклонности или странности. Той никога не биваше капризен, своенравен или истеричен. Във всички свои учения и дела той неизменно се отличаваше с възвишена проницателност в съчетание с необикновено разбиране за това какво е уместно и какво — не.
100:7.4 Синът Човешки винаги се отличаваше с високо самообладание. Даже враговете се отнасяха към него с неподправено уважение; самото му присъствие им внушаваше страх. Иисус не познаваше страха. Той беше изпълнен с божествено въодушевление, но никога не ставаше фанатичен. Беше емоционално активен, но никога не ставаше вятърничев. Той притежаваше въображение, но винаги беше практичен. Искрено гледаше в очите реалностите на живота, но никога не биваше унил или скучен. Той беше храбър, но никога не ставаше безразсъден. Беше благоразумен, но никога не биваше страхлив. Той беше отзивчив, но не сантиментален; необикновен, но не ексцентричен. Беше набожен човек, но не лицемерно набожен. Той се отличаваше с толкова високо самообладание благодарение на съвършената цялостност на своята натура.
100:7.5 Самобитността на Иисус не беше ограничена с нищо. Той не беше свързан с обичаи или скован от поробваща низка традиционност. Неговата реч се отличаваше с непоколебима увереност, неговите учения — с абсолютна неопровержимост. Но неговата величествена самобитност не закриваше от взора му бисерите от истината в ученията на неговите предшественици и съвременници. И най-самобитното в неговите учения беше поставянето на преден план на любовта и милосърдието вместо страха и жертвоприношенията.
100:7.6 Иисус се отличаваше с изклюителна широта на възгледите. Той учеше своите последователи да проповядват Евангелието на всички народи. На него му бяха чужди каквито и да било предразсъдъци. Отзивчивото му сърце прегръщаше цялото човечество — даже вселената. Неговата неизменна покана беше: “Нека този, който копнее, да дойде[7].”
100:7.7 За Иисус вярно беше казано: “Той се уповаваше на Бога[8].” Като човек сред хората, той се отнасяше към небесния Баща с необикновено, възвишено доверие. Той се доверяваше на Отеца така, както детето се доверява на своя земен родител. Неговата вяра беше съвършена, но тя никога не беше безцеремонна. Колкото и жестока да беше природата, колкото и безразлично да беше нейното отношение към благополучието на човека на Земята, вярата на Иисус оставаше непоколебима. На него му беше непознато разочарованието, той си оставаше невъзприемчив към преследванията. Него не го обиждаше очевидното поражение.
100:7.8 Той обичаше хората като братя и в същото време виждаше колко различни бяха те по своите вътрешни дарования и придобити качества. “Той ходеше, творейки добро[9].”
100:7.9 Иисус беше необикновено жизнерадостен човек, но той не беше сляп или безразсъден оптимист. Неговото неизменно наставление беше: “Не падайте духом!” Той беше способен да запазва своето уверено отношение благодарение на непоколебимото доверие в Бога и твърдата увереност в човека[10]. Той беше винаги трогателно състрадателен към всички хора, защото ги обичаше и вярваше в тях. Заедно с това той беше неизменно верен на своите убеждения и величествено твърд в своята привързаност към изпълнението на волята на Отеца.
100:7.10 Учителят винаги беше щедър. Той неуморно повтаряше: “По-блаженно е да даваш, отколкото да взимаш[11].” Той каза: “Даром получихте, даром давайте[12].” И заедно с това, при цялата му неограничена щедрост, той никога не се отличаваше с разточителност или екстравагантност. Той учеше, че за придобиване на спасение е необходимо да вярваш. “Защото всеки молещ ще получи[13].”
100:7.11 Той беше прям, но неизменно добър. Казваше: “Ако това не беше така, щях да ви кажа[14].” Той беше искрен, но винаги дружелюбен. Открито говореше за своята любов към грешника и своята ненавист към греха. Но в цялата му поразително искреност той беше безупречно справедлив.
100:7.12 Иисус се отличаваше с жизнерадостност, макар че понякога му се налагаше да изпие от чашата хорската тъга. Той безстрашно посрещаше реалността на битието и при все това с огромно въодушевление се отнасяше към Евангелието на царството[15]. Но той управляваше своето въодушевление, никога то не управляваше него. Той беше безусловно предан на “делото на Отеца”[16]. Това божествено въодушевление караше неговите духовни събратя да мислят, че той не беше на себе си, но гледащата отстрани вселена го оцени като образец на благоразумие и висша смъртна преданост към благородните изисквания на духовния живот. И неговият сдържан ентусиазъм заразяваше; другарите му не можеха да не споделят неговия божествен оптимизъм.
100:7.13 Този галилеец не беше печален човек; неговата душа умееше да се радва[17]. Той винаги повтаряше: “Радвайте се и ликувайте!” Но когато дългът изискваше това, беше готов мъжествено да върви през “тъмната долина на смъртта”[18]. Той беше радостен и заедно с това смирен[19].
100:7.14 Неговото мъжество можеше да се сравни само с неговото търпение. Когато го подтикваха към извършване на несвоевременно действие, той само отговаряше: “Моето време още не е дошло[20].” Никога не бързаше; запазваше величествено спокойствие. Но него често го възмущаваше злото, той беше нетърпим към греха. Нерядко чувстваше огромната вътрешна подбуда да възпрепятства това, което пречеше на благополучието на неговите земни деца. Но възмущението му от греха никога не се проявяваше в гневно отношение към грешника.
100:7.15 Неговата храброст възхищаваше, но на него му беше непознато безразсъдството. Негов девиз бяха думите: “Не се страхувайте”[21]. Храбростта му беше възвишена, неговото безстрашие нерядко се отличаваше с героизъм. Но тази храброст се съчетаваше с благоразумие и се подчиняваше на разума. Това беше мъжеството родено от вяра, а не безразсъдността на сляпата самонадеяност. Той беше истинно храбър, но никога не ставаше дързък.
100:7.16 Учителят беше образец на благоговение. Още от младите му години неговата молитва започваше с думите: “Татко наш небесен, да бъде свято името Ти[22].” Той се отнасяше с уважение даже към несъвършената религия на своите другари. Но това не му попречи да подлага на критика религиозните традиции или рязко да атакува заблужденията на човешката вяра. Той почиташе истинската святост и при все това можеше справедливо да каже, обръщайки се към своите последователи: “Кой от вас би ме обвинил в грях?”[23]
100:7.17 Иисус беше велик със своята добродетелност и заедно с това намираше общ език с малките деца. Той беше мек и непретенциозен в своя личен живот и заедно с това беше най-съвършеният човек във вселената. Неговите другари го наричаха „Учителя” по собствена воля.
100:7.18 Иисус беше абсолютно цялостна човешка личност. И днес, както някога в Галилея, той продължава да обединява човешкия опит и да координира човешките стремежи. Той обединява живота, облагородява характера и прави понятен опита. Той влиза в човешкия разум, за да го възвиси, трансформира и преобрази. Буквално вярно е, че: “Ако някой е в Христа, то той е ново творение[24]. Старото умира, вижте: всичко става ново.”
100:7.19 [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
| Документ 99. Социалните проблеми на религията |
Индекс
Множествена версия |
Документ 101. Истинската природа на религията |